Видях, че Евгени си е изпуснал ръкавицата (http://ev.cine-ma.com/blog/?p=74) в моя двор и като един джентълментъл, съм длъжен да му я върна.

За мен има два сезона, когато обичаш (любим(а, приятел, вселената) и когато не. Слава богу не познавам втория. Влюбен съм в живота безусловно.Сезони на любовта

(всеки си ги подрежда различно)

Когато те има
ме караш да опитвам
да придам смисъл на нещата
Така и аз самият съществувам
Дори когато съм нещастен
не спирам да се променям
за да стана достоен
за любовта ти

Когато те няма
Мечтая
какво бих направил
ако те имаше
И правя планове
за всяка секунда
когато ще сме заедно

Когато ме няма
ме чакаш
тайно от себе си
без да знаеш
че ще дойда
в някой друг живот
когато ще вярваш

Когато ме има
ти си щастлива
защото си ме създала
с фантазия и вяра
И страховете ти вече не пречат
да те взема в ръце
и да ти покажа рая

И тъй като сега е зима, ще повторя Алекс и ще сложа тук малко зимна любов. Напролет ще има и пролетна.

любоф, любоф
варен картоф
отвън ка зимата се мръщи,
а ние си я готвим вкъщи

облечен с теб 
            се поразходих
и шашнати ме гледат хората
как крача зачервен и потен
в тоз кучи (и кокоши) студ

Нека ви разкажа за любимия си коктейл. Той е експлозивна смес от Водка, Ром, Текила, Джин, Трипъл Сек, Сладко-кисел микс и Кола. Може би затова му викат Чая. При поглъщането му можеш да откриеш, че си лингвист и владееш малкoизвестни диалекти. Или да те напусне всякакъв битов цинизъм и отново да повярваш в любовта. Можеш също да се трансформираш телесно и дори да започнеш да се харесваш. Магичен еликсир е Чаят и е изкуство да го овладееш. Не успееш ли, обаче, те чака личен ад от безпомощност и самопрезрение.
Обикновено към средата на третото питие започваш да гледаш пода и тавана едновременно, а ако съвсем изгубиш мярката от поглед, достигаш до интимност с тоалетната чиния или нещо още по-обло. Мярката е фина дама и само хората с фино зрение я забелязват.
Все пак, който е господар на себе си, е господар и на всичко останало. Този огнен Чай е противник, с когото достойно да премериш сили, да се намериш или изгубиш.
Струва ти се, че възпламенява кръвта, а тя постоянно гори, пълна с живот и възможности. Чаят само премахва условностите, залепнали по ума, и ти я чувстваш как бушува, как зове.
Ах, каква сладка свобода е това. Иска ти се да познаеш още от нея, да я имаш. И се случва да забравиш, че Чаят е само видение на всичката ти потенциалност. Той е прозорец към една възможност или всевъзможност. Прозорец, не врата.
Всяко нещо има своята свръх доза. Добро или лошо - въпрос на пропорция.
Има самопознание в Чая, както винаги, когато губиш контрол, защото с контрола губиш и задръжките си. За кои дръжки става дума, не зная, при всеки са различни.
Древна мъдрост съдържа той. Трябва да събудиш злото, за да го превъзмогнеш. Няма път в сигурността, нито истинност и величие.
Последният му дар е прозрението, че не ти е нужен. Всичко нужно е в теб.
Наздраве.

Човешката зрелост се състои в това, отново да намерим онази сериозност, с която сме играли като деца.

Ницше

Знаеш ли Евгени какво е магията, да докоснеш нещо в душата на някого и да я накараш да се събуди. Рядко някой успява да ме докосне (поне някой от живите наоколо ми). Благодаря ти, че го направи с това http://ev.cine-ma.com/blog/?p=73#comments.

Навремето бях истински поет, което значи 24/7. С ръка, кояро държеше перо и го размахваше като брадва. Но животът, такъв, какъвто ние сме го направили, е проза и хората все ми казват ‘пари ми дай, а не любов’. С времето започнах да разреждам живата вода с хляб и вино. Установих, че хората се плашат от чистата доза душевност. През последните години пиша главно разкази.

Обикновено се смята, че поезия пишат сополиво-лигавите, чувствителни (разбирай слаби) хора. А както знаем, сега не е модерно да си слаб и чувствителен. Затова напоследък вадя сопата и млатя здряво дебелокорите тикви наоколо. От което те се впечатляват силно и са готови за всякаква поезия. Малко тъжно, но народът отдавна го е казал: по дрехите (сопата) посрещат и т.н.

С твоето стихче успя да ме накараш да си спомня онова измерение на чистота и невинност, в което няма нужда от сопи. Макар и тъжно, то е истинско и ме грабна тъкмо със своята смела безпомощност. Рядко нещо ме впечатлява, и обикновено е комбинация от богата душевност и стил. В това има и двете. За пръв път от доста време седнах и написах нещо (в рима), което успя да ме върне в онази утроба, която напуснах преди време. Ето:

Събуждам се със сто километра                    
в мисъл
в чувство.
Вятърът разпуква устните,
сплита косите ми.

Усмихвам се
и всички сънища се счупват от трапчинките -
Умора                            
               Тъга
защото са глинени.

Смехът ми в ре диез
                            полазва мравките.
Продължават да се щурат,
но за удоволствие.
Ако се блъсна с тази скорост
в теб, приятелю,
ще ти изкъртя душата от тялото.

Виж само колко прилича на нещо отпреди осем години:

Същност

Главоломна скорост…
Падане…
И удар…
От удара порастват ми крила
Изменят мойта същност
Превръщат ме от Стрък
във Птица…
от Вятър в Пламък
от Пейзаж в Повеля
От силата на удара
Изригвам в Светлина
И хиляди сълзи по мен
Се стелят…
Същността на мислите ми е
Дъждовна…
Но във всяка капка свети
малко слънце…
Разпръсквам се…
Прониквам в хиляди сърца
и всяка капка се превръща
в зрънце…
И пак съм стрък
И пак съм цвят
Посят от Вяра
И разцъфнал в Спомен
Пейзаж от хиляди дъги
И Вятър в устрем главоломен

Като се замисля, поетът в мен е все така жив. Просто сега има мазоли по ръцете и зъби в очите. Наивността също прозира тук там.

Много смешен процес. Докато човек е слаб и беззащитен, прави какво ли не, за да натрупа ‘мускули’. После вижда, че те само му пречат да усеща и докосва. Сигурно така е закономерно.Все пак трябва да отбележа, че хубавото ти стихче ми е малко мрачно. Не, това не е лошо, просто не съм свикнал. Затова ще те замеря с няколко скокливи неща. Колкото да ти хвърля ръкавицата

Живей Наситено,
без да се питаш
в обувките крака ли са
или копита.

Обръщай масите, ако са пълни,
а после надвиквай стомаха си с гърло.

Единият празен, другото пълно,
само така отвъд тях ще се скиташ.

Отвъд циферблата на онзи измамник,
Отвъд новините, на сульо брътвежите.
По задника майка си със засилка да ритнеш.
Ей тази засилка е там в планините.

Върви и зад теб нека нищо да няма.
Шамарът хранител отгоре ти бди.
Духът ти на всички посоки да бяга.
Безсрамен и гол. Нека тялото спи.

Живей . .
със зъби, с търсещ глад.
Настръхнал стискай онова Наситено.
И го живей.

Пчелата бръмчи от цвят на цвят.
Възпява живота.
Щастлива –
без да и е нужна математика.

По весели картонени стени
ще пиша.
Понякога ще драскам и ще трия.
Ще дишам моркови от своите картини.
На сънищата ще придавам форма.

Ще пиша
по весели картонени стени.
Прозорци ще въздишат,
разперили сърце,
кървящо за стъклена нежност.
Аз ще избърша тяхното лице
и сълзите им ще обичам.

Това е истинска история. По-истинска едва ли някой е измислял.

Денят започна ужасно. Ужасен беше и в средата. Вечерта направо ми идва да си дръпна шалтера. Това не е нещо ново и решавам да отпусна в едно любимо заведение. Пускат моята музика и винаги има какво да клъвна. Вече предвкусвам поредната нощна принцеса.

7:30. Трябва да убия времето до мръкване. Два часа. Надувам ‘Karmacoma’. Влизам в нета и потъвам във влажните дебри на един малко-кървав порно сайт, като едновременно се ровя в галерия на сюрреалисти и абстрактни експресионисти. Точа смешно филмче - някаква кака върти свирка на кон, който й свършва в устата, тя се задавя и повръща - и попадам на картина на Рене Магрит. Отделям й към шест секунди, колкото и на предишните на Ротко и Полък. Компът забива. Посягам да рестартирам. Изведнъж ме блъсва. Това е любимата картина на една приятелка, която лежи парализирана някъде в ‘Стрелбище’. Не съм я виждал от години. След катастрофата. Изхвърлил съм от ума си всички спомени, освен гълъба и . . охлювите. Взирам се в картината поне петнайсет минути. Казва се ‘Голямото семейство’. Контурите на огромен, излитащ над нощно море гълъб. В очертанията на гълъба е ден, от онези спокойните.  Пронизва ме болка в слепоочието и излизам, както съм по чорапи. Сядам на пейката в обраслия с треволяци и фасове заден двор и се взирам безизразно в стъблото на дюла. След безкрайността на няколко секунди до съзнанието ми допълзява колония охлюви, полепнали по кората. Разщъкали са се след дъжда. Изтичвам до вкъщи да взема плик без ясна мисъл какво правя, но след като напълвам половината се чувствам като възбуден семкоман. Сякаш е на живот и смърт.

Пликът е пълен, но продължавам да събирам и след като мръква. Лазя и опипвам с длани. Адски много са. Не се спирам, дори когато някакви опиянени фенове започват да хвърлят бомбички от етажите след гол на ‘Левски’. На това му казвам Апокалипсис Сега.

10:30. Дванайсет кила охлюви, кален, мокър и доволен. Взимам душ, такси и директно в ‘Стрелбище’. Не съм сигурен дали живее още там, но през цялото време се хиля. Представям си как пускам охлювите  да окупират таксито и след това шофьорът влиза в клиника с  халюцинации и фобия.

Отваря ми в модерна количка, със стреличка Дартс в ръка. Поглежда ме сякаш сме имали среща.  - Влизай, казва.  Влизам. Замеря ме с дъвка. Смешно ми е, същевременно стресът ми е убил половината охлюви. Сядам и поглеждам книгата на масата – Рембо. Вярно, че са му отрязали крак, но какво . .

Изведньж всичко ми се нарежда, като при Маргарита на Булгаков. Когато се намазва с магичния мехлем. Книгата, дартса, разпилените оригами наоколо. Започвам да се смея, а тя казва: Помниш ли, когато ходехме по клубовете и се правехме на гаджета с отворена връзка. Всички така се впечатляваха. Можехме да забием когото си искаме. Кехлибарените й очи проблясват. -Мислехме, че взимаме от живота, а всъщност . . . Успя ли да се измъкнеш без присъда?
- Да, нали нямах осемнайсет. Спомням си как до преди малко лазех из двора под обстрела на пиратки, преследвайки виетконгските охлюви . . и се чувствам лек, като в утроба, за пръв път.
- Нося ти букет, казвам. Тя поглежда разцъфналите по върха на плика охлюви.
- Аз пък имам ваза. Взима плика, обръща количката и се изгубва в сянката на коридора. Не мърдай оттам, вика. Поглеждам репродукцията на стената. ‘Завръщането’ на Магрит. Отдолу с молив е написано ‘Човек в себе си се губи и в себе си се преоткрива.’
Сякаш след миг се връща със синята чиния охлюви с камембер. Преяждаме, пушим хука, плашим мравките с Вагнер.  Въобще не забелязвам, кога се е съмнало . . .

. . .

Капките падат върху мен като на забавен кадър . . туп . . вечност . . туп. Разбиват се по лицето ми с грохот. Ако искам, мога да се провра между тях, да избягам от дъжда, но седя и не мога да мръдна. Наблюдавам отломките дъжд, небето се разпада върху мен. Всяка капка е лупа, през която гледам как вселената се превръща. Не съм подозирал. Виждам тревите, стръковете им са колосални остриета, зеленото е ослепително, очите ми сълзят. Отпускам се в прииждащата тишина. Вълната ме отнася.

Примигвам и поглеждам плика. Охлювите са се разщъкали. Отлепвам ги и ги пускам обратно вътре. Почти е пълен, но си давам сметка, че не съм тук заради тях, а за тези няколко секунди преображение. И заради нея. Все се връщам към изненадата си, когато я видях в количката. Такава усмивка не се вижда в количка. Такъв тичащ поглед.

- Първо се опитах да се самоубия, разказва ми тя в онази вечер, но ме усетиха. После тишината победи. Знаеш ли колко рядко човек е истински себе си? Само напълно сам, на непознато или тъмно място, без никакъв шум. За онези седемнайсет години не ми се беше случвало нито веднъж. За пръв път осъзнах колко искам да живея, да оставя всяка нужда в мен да разцъфне. Идваше ми да крещя, да плача, да се смея. Единствен приятел ми стана количката. Загубих красотата си, властта върху околните. Но се чувствах жива, жива до пръсване. Много мислих в онези дни. Хората наоколо ми се струваха герои от някакъв сапунен сериал. Дори собствените ми родители. Какво ли не изчетох в болницата, а и след това. С новите си очи открих стари очевидности. Извади томче от библиотеката, отново Рембо:

‘Някога, доколкото си спомням, животът ми беше пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина. Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.’

Така се почувствах тогава и си мислех  .  .  всяка съдба е толкова пъти изживяна. Усмихва се. Ние сме прашинки, повтарящи спиралите на вечността, а си мислим, че животът се върти около нас. Толкова пъти се е случвало всичко. Чак е банално. Започнах да се интересувам от История. Не онази, курвата, а от вътрешночовешката. Открих филмите на Вендерс и Торнаторе. Преосмислих любимите си художници. Помниш ли как се захласвахме по Дали, по неговата различност. И по остроумието на Оскар Уайлд. Всъщност съдбите им са били тъжни. Творчеството им - показност. След онази нощ с колата, Дориан Грей се превърна в Щастливия Принц.

- Време е за танци, казва и с лукаво намигване ме изважда от вцепенението. Отива до уредбата, пуска някакво миксирано танго с техно елементи.
- Ще танцувате ли с мен, белисима, подава ми ръка и ми се смее. Започваме да се въртим лудешки, клатя количката й на две колела и ритам столовете встрани. После я вдигам на ръце и я въртя. Въртя я като дете и се чувствам тригодишен. Тя писка и маха. Безжизнените й крака изглеждат живи. Изпочупваме саксиите и се просваме изтощени на дивана. Светът продължава да се върти.

. . .

- Пускай, вика тя и е красива в опиянението си. Южният парк е пълен с такива хълмове и стръмни нанадолнища.
- Ти луда ли си? Страхът плъзва по мен като стоножка само като гледам надолу. Все още не успявам да се отпусна. Кой от двамата е инвалидът?
- По-зле от това няма да стана, щипе ме и ме замеря с поглед. Как само ще те наритам.
Какво да отговоря на това. Мен сериозно ме е страх. Ами ако вземе да се пребие. Тя вижда, че съм се спекъл и ме хваща за ръката.
- Добре, ще ти разкажа една история, за да разбереш, че не се шегувам. Имало едно индианско племе, в което съществувал ритуал, младежите и девойките на определена възраст трябвало да скочат от скалите, долу, където се разбиват водопадите. Някои си чупели краката, имало и смъртни случаи. Никой обаче не се замислял, открили били вредата от мисленето, знаели, че тялото е само черупка, която да запълниш със смях и свобода. Истинската същност на човека е яйце от светлина, светлина, която е крила. Това казвали и скачали. Инцидентите били рядкост. После дошли хората с бради и брони. Обявявили племето за диваци, защото кой нормален скача от скалите, и ги изколили. Сам избери дали си потомък на първите или на вторите.
- Е? Поглежда ме очакващо.
- Добре де, нека да са първите, казвам и се предавам на неустоимата й лудост. Тя пуска пръчката, която до момента е стискала зад количката.
- Винаги остава и метода на вторите, казва и се хили.
- Щом е така, ще се пуснем заедно. Изненадвам я, но само за миг.
- Скачай, отвръща и обръща количката към нанадолнището.
Закрепям се някак отзад, като се навеждам над нея за баланс на тежестта. Отблъсквам се и литваме. Ускорението е главозамайващо. Телесният ужас се смесва с еуфорията. Времето сменя предавките и всяка стотна се пълни с усещания.
После идва падането. Количката се препъва в неравната почва, тя се бухва в тревата отстрани, а аз политам напред като Карлсон. Летя и си мисля. Започвам да вярвам, че наистина целият живот може да ти мине пред очите за секунда, но по-скоро такъв, какъвто е могъл да бъде. Гледам пред мен едно пънче. Тънко е и някак заострено. Специално за мен. Виждам как мравките се катерят по него, а отстрани има дървесна гъба. Мисля си какъв късмет ще е да падна точно върху него. Еми моят късмет.
Болката разцъфва като цвете. Толкова е силна, че не викам. Всичкият ми въздух е мигрирал, а в очите ми бенгалски огън. Сурва весела година . . кой намаза със лайна пъстроцветната дъга . . тате, пишка ми се . . врррууууум . . в главата ми изплува стих.

‘Дъхът ми секва, застивам;
сноп птичи пера пламват,
мирис на смърт в едно цвете.

Без поглед, без дума, зинал;
уплашен да зърна или да се извърна;
миг празнота в перленосиво.

Загледан в себе си, гледам как се гледам.’

Отново съм в това измерение. Болката се оттича и мислите ми се разщъкват. Има нещо изключително в силната болка, толкова е наситена, че ми доставя удоволствие. Носи неописуемото усещане за рязка промяна, чувствам се космонавт. Хубаво е да си друг за миг.

Виждам, че тя ме гледа и се смее. Цялата е изподрана и окаляна. Не мога да устоя и прихвам в симфония от цвилене и грухтене. Всичко ме боли . . Лицето от кикота, а хълбока от пънчето. Куцаме с количката към къщи. Останалото от деня е следствие. Смях и свобода.

Стадо разюздани охлюви. Препускат с петдесет километра в година през сърцето на съня ми. Прилив от видения . . всички алюзии се срещат . . бързоходния ездитен охлюв от ‘Приказка Без Край’, вкаменения праисторически охлюв в Гранд Каньон, охлюва творец, строящ си къща със секретите си, а на покрива му инкрустирана  .  .  спиралата на вечността.

Двуполовата същност на охлюва ми напомня Адам. Бог го създал андрогин, завършен, съдържащ в себе си мъжкото и женското начало. Но Адам бил самотен и помолил създателя си за същество, с което да споделя красотата на Едем, същността си. Тогава Бог извадил от Адам едно ребро и изваял от него Ева, разделяйки единния човек на мъжка и женска половина. Така Адам получил компания, с която да споделя съвършенството, но също  познал самотата и съдбата вечно да се търси и намира.

Сънят отново ме размива . . преплитат се образи . . спомени за голямата нужда и голямото бягство . . за едно по детски неосъзнавано щастие, имащо нужда от грехопадение . .  образи на гордост, страх, на бездна, падане и смях, на синя чиния.

Всичко се върти. Нещо влажно ме докосва. Охлювеното стадо е по мен. Усещам величественото им прииждане . . облекчаващо, непосилно щастие. Хермафродитната им музика ме залива . .

‘Облягам се на вятъра . .

Преструвам се, че съм безплътен . .

Броя нло-та в небето . .

И в този момент съм щастлив . .

Иска ми се да си тук.’*

Пак охлювено мокро докосване. Отварям очи и те виждам надвесена над мен в леглото. Красива, пронизваща ме с онази обичащо-иронична усмивка Сукуба*.

* Инкюбъс, ‘Wish You Were Here’.

* Инкуби, Сукуби – в митологията духове, които се съвкупяват нощем съответно с жени и мъже.

Абе, тиква, навиго е латински глагол, не гръцки. Но какво ти разправям, като знам, че пак ще забравиш.

Днес за пореден път щях да стана на пюре. Всичко е хлъзгаво и усещането на байка е адреналиново. Особено при моята скорост. Както казва Людмил Станев: скоростта краси човека, а прекомерната скорост го прави неузнаваем. Но какво да направя, че съм пристрастен към нея. Студът и колелото са едни от малкото неща, които ме спасяват от тоталната преумора напоследък. Та както си хвърчах и се заплеснах, лоша комбинация, видях колата да завива твърде късно, дори леките спирачки превърнаха колелото в шейна-въртелешка. Усещането в такива случаи е незабравимо. Тялото взима контрол над мисълта (просто няма време за такава) и действа като машина - перфектно, без колебания. Усетих като зрител как се извъртам във въздуха и си падам на краката. Няма поражения, освен стрес за шофьора. Както обикновено ми стана смешно, винаги е така като видя толкова сериозна физиономия.

Всичко това ми напомни ‘Нещата от живота’ на Пол Гимар. Подобна ситуация, но с кола. Смъртта на забавен кадър. Последните човешки мисли, невероятно ясни, просветлени. Но твърде късно.

Иначе денят беше запомнящ се. Концерт със средновековни италиански инструменти в зала България - лютня, флейта, невероятния звук на дванайсетструнна китара и др. Размазващо. После за пореден път гледах ‘Big Fish’. Този филм е създаден за мен. Просто не мога да му се нарадвам на Тим Бъртън. Човекът е цяла вселена. Мога да се изгубя в естетиката на Corpse Bride и Кошмарите преди коледа, да приключенствам със Слийпи Холоу (та даже с Батман, неговия), да се смея саркастично в Beetle Juice, че дори да поплача на Едуард с ръцете ножици. А колко още има. Въобще, възхищавам се на хора, успяващи да създадат свой свят, многоизмерен и наситен, и да го отстояват. Наскоро това усещане ми припомни и Жан-Пиер Жоне с Най-дългия годеж. И този филм като предишните му - една отделна реалност. Стига толкоз с киното и патоса. Отивам да се приземя в хладилника.

Все се каня да отговоря на сладката Mediterraneo по въпроса за издаването. Това е доста дълга тема. Като цяло книгата е завършена, шейсетина къси разказа. Не съм сигурен дали сега е точното време, но един приятел видя материала и така се ентусиазира, че ми предложи да поеме всички разходи по издаването. Това си е доста вдъхновяващо и ме накара да се замисля. Въпросът не е в парите, мисля, че без проблем ще убедя някое издателство да я финансира, но на мен винаги ми е трябвал някакъв изключителен стимул, за да се навия да издам нещо. Така беше и с първата книга. Тези дни ще проуча въпроса и ако усетя аромата на поличбите, ще стрелям. Някои от разказите ги има и тук, постепенно ще постна и останалите. Би било хубаво, ако събера впечатления от хора, които не ме познават. Комплиментите, които получавам от приятели и познати ми се струват повече плод на личното им отношение  към мен, не толкова към прозата ми. Може и да си внушавам. Нещата трябва да узреят, после сами си се случват. Скоро ще видим.

Истинските неща се виждат със сърцето, е казал Екзюпери.  
Китайците биха възразили, че истинските неща се виждат със стомаха.*
Братята червенокожи от племето Сиу Лакота пък казват ‘Гледай с ума, докосвай с очите, решавай със сърцето’.
Както и да го кажем, все е същото.

Веднъж един интелектуалец ми каза, че думите на Екзюпери били клише. Звучали лексиконно, каза.
Горкият, от много мислене беше забравил да знае.
Какво можех да му отговоря?
Той чуваше само онова, което беше вече в главата му.
По-скоро на себе си казах . . .

‘Къде да намеря човек, забравил думите, та с него да си поговоря.’*

* Древните китайци вярвали, че душата е скрита в стомаха. Ослушвайте се за послания.

* Мистър Чжуан съм го цитирал в пълен вид в един от предните постове.

Днес се запознах с Калин, Таня и още чудни хора. Сгънахме вечерта като оригами в бирено-бъбрива форма, превъзнасяхме любими графоманщини, поплювнахме по примерните автори. Въобще, беше вкусно като тройка кебапчета с гарнитура (купете десет и съберете куче).

По този случай искам да осеменя света с доброто си настроение и да почерпя другарите с няколко стихчета:

Аз ли съм това
                 или е стая пълна с тишина?
Аз ли съм
              или е буре барут сред звездите?
Как мога да се побера
            в тяло или дума,
                 когато съм безкраен?
Само животът ме познава.
Само той знае.

Светът –
                  каква голяма дума.   
Не можеш да я чуеш
                            докрай.
Не стигат сетива за да обгърнеш
                  огромната й същност.
Но всъщност,
           ако счупиш сетивата
и само със сърцето си погледнеш.
Ще видиш че сърцето е вселена,
а светът – само мъничка планета.

Тя

Когато е щастлива – тича.
Когато е красива се съблича.
Когато е небе
е мокра и обича.
Наистина е хубава.
Пленява всяка моя клетка
и обрича
сърцето ми на вяра и любов.
А висшата любов е тя самата,
безбрежна и безкрайна като птица.
Невероятно ярка и лъчиста.
Почти заслепяващо чиста.
Обича.
И аз обичам.

Спи
Спи мое съкровище
Във вселена от мечти.
Утре слънцето ще дойде,
за да ги изгори
      и да ти напомни
              да бързаш и работиш.
Но сега нощта е тиха
и месецът те осветява.
Обичам да те гледам,
когато спиш спокойна.
Ще сътворя птици,
край теб да се стрелкат и пеят.
Море и облаци, които да те галят.
Но спи сега -
Душата си разкривай.
Аз в сънищата ще те чакам.

Казват ни: Не мечтайте!
А какво друго е животът                                           
ако не мечта,
сбъдната, свещена.
Казват ни: Живейте практично!                             
А каква е ползата от това,
освен да умрем практично.
Казват ни: Животът е борба!
А срещу какво
можем да се борим,
освен срещу себе си.
Аз казвам:
Човекът
е по-голям от времето,
от вещите.
И само вярата в мечтата
Го прави истински.
С един замах съзнанието
отхвърля битието
и премахва илюзията
за тленност.

Тъкмо получих отвъдокеанска картичка от един много специален човек. Този разказ е написан, защото тя беше тук, дори за малко. Знам, че пак ще се срещнем, в един от крачолите на бъдещето. Няма по-голямо удоволствие от изригващата усмивка след като си имал всичко и го загубиш . . Това е съвършената лекота.

Голям ташак

‘Ела, любов, че грохнах от съблазън, 
не смажа ли мускета, ще съм смазан. 
Когато враг врага си дебне, той 
се уморява да стърчи без бой . .’

Отново съм влюбен. Заслужаваше си чакането. Желанието ме отнася като цунами островитянин.

‘Дай на ръцете ми сертификат
да бродят над, под, във, отпред, отзад.
О, мой нов свят, о, девствена обител,
о, кралство на един-единствен жител.’

Най-после достойно четиво. Не е просто красива. Всяка нейна черта е метафора.

‘. . В жената неграмотните лаици
ще видят само пищните корици,
но тази тайна книга пред избраници
сама на забранените си страници
ще се разтвори. Вече съм избран,
така че покажи ми се без свян
като на акушерка. Тук бельото
не е престиж, а пречка за окото.
Виж, няма страшно, гол съм отведнъж,
пък ти дори ще си покрита с мъж.’*

Енергиите ми се разлистват. Не ставаме от леглото с дни. Споделяме се в докосване и разговори. Очите ми събличат рутината. Не ми се спи. Изживявам и пиша.

Любовта, тази упойка, която превръща човека в идиот, е велик катализатор. Само в такава имбецилност сме способни на безумието, граничещо с гениалност. Тя отключва неизчерпаема сила. Ако я впрегнеш, се постигат чудеса.  Древните алхимици са посветили трактати на магическото сливане на мъжа и жената, тъмното и светлото, рационалното и интуитивното, ‘където Горе и Долу се срещат във физическа проекция на една духовна реалност’.

Сексуалността ми отново струи. Чувствам се неизтощим. Има защо. Гледам гениталиите си като нещо сакрално. Точно тогава го забелязвам. Единият ми тестис е два пъти по-голям от другия. Освен това е твърд, сякаш и той, вдъхновен от любовта, е получил ерекция. Голям ташак. Пипам го и се смея. Прилича на билярдна топка. А докторът ми казва най-сериозно ‘Имате рак, трябва да оперираме веднага, може да е късно’. Как да не се усмихна на такава сериозност, все едно някой може да ми вземе щастието. Добре докторе, отвръщам, но само при условие, че ми върнете тестиса в бурканче, за да си го сложа на секцията. Гледа ме странно. Как да му обясня защо ми е смешно. Ако можеше да разбере, щеше вече да е разбрал.

Престилките винаги правят така. Още когато бях на три и ме оперираха от херния. Легни на тази маса, за да ти направим снимка, викат. Аз им се хиля – а бе знам, че ще ме режете, така че не ме баламосвайте като двегодишен.

Та след операцията отидох на море, като алтернатива на химиотерапията. Насмуках се със слънце, смях и прелестни бюстове. После бродих и мълчах в троянския балкан. Като се върнах се оказа, че от химията вече няма нужда.

* Пасажи от ‘На любимата, която ще си ляга’ от Джон Дън, поет метафизик от петнайсти век.

Онова лято съдбата ми подари невероятното усещане да бъда омагьосан. Каквото преживях, беше като свръхдоза, а и най-големият урок за последните години. След случилото се никой не може да ми отнеме щастието. То е вечно, ненакърнимо, независещо от събитията.