Коледа ми носи свещено усещане, почти като всеки друг ден, в който съм истински себе си. Но е хубаво да притихнеш точно сега, да помислиш, да почувстваш, не е да няма за какво. Коледа ме връща към един от любимите филми - ‘Дим’, той говори вместо мен. А също и любимата ми ‘Дядо Прас’ на Пратчет, която всеки път ми напомня, че животът е приказка, и то тази, в която повярваш.

Така че ще сритам прозата и ще оставя вечността в мен да говори, тя винаги казва това:

Коледа е . . . 
Време да мечтаем  
за утрини,
в които да се будим
с копнеж
и да не бързаме за никъде.  
Дa се оглеждаме в очите
на някого до нас
и в сърцето му.

Коледа е . . .
Време да се молим
за Сила 
да надмогнем битието си,
да разрушим веригите
на ери предрасъдъци,
за да повярваме в магията
наречена Живот.
А той е Приказка.

Малък Мечо, Малък Мечо,  
кажи ми как така мълчиш.  
В очите ти меко спокойствие.    
Усмивката ти тихо свети.
Душата ти в хармония тупти.
Всеки ден е твоят Великден.
В секундата намерил си безкрайност.
Кажи ми Малък Пухен Мечо,
каква е твоята тайна.
Къде витае твоето съзерцание.
С каква магия пръскаш любовта си
из този свят.
Говори ясно твоето мълчание.
Аз слушам.
В стъклените ти очи,
съзирам Буда загледан в покоя,
Исус, протегнал ръце.
Виждам себе си – малък, залутан,
Растящ в твоето сърце.

Сизиф

Аз бутах камъка нагоре, 
а той ме буташе надолу.
После му казах, че го обичам
и си сменихме местата.

Колко му трябва на човек - 
малко вяра и
малко нежност,
за да прогледнат очите му
отвъд сивата ежедневност,
за да се отвори сърцето му
за мечти свободни, гигантски
и да литне духът му,
отърсил страхове и маски.
И трябва ли му друго
в този ясен полет –
вяра, 
да създава,
нежност,
да дарява.

Седя на земята
Седя и засявам   
стръкчета обич
Ще нарисувам пеперуда за дъжд
Дано излети
Дано завали
Седя на земята
И чувствам
с длани и поглед,
с душата си
чувствам Живота
Излъчвам

Еми весели празници от мен. И слагайте само тютюн в наргилето.