Вечерта пък ме треснаха Бах и Лист на орган в зала България. Седях окаменял и попивах усещането за грандиозност с всяка пора. Органът е моят инструмент. Той ме обхваща изцяло и изразява вътрешната сила, възхвалата към живота. Ако цигулката и пияното са гласовете на страстта и на ума ми, органът е моят дух.

За втори път в живота си срещнах човек, който видя истинското ми (хазарско) лице. Видя червеното ми око, направено от огън и проектиращо вътрешния демон, жестоката безкомпромисна сила, която ме тласка отвъд всяко препятствие, видя и лилавото ми око - алхимическата амалгама от съзидателност, любов и гъвкав устрем, око, което сменя цвета си с всяко мигване, и ту е тюркоазена ведрост, ту кафяво с искри от оранжево. Едно око за статичната сила, която е воля и основа. Другото за динамичната съставка, промяната, която ме придвижва.

Истинското споделяне (да видиш и да бъдеш видян) зарежда с ядрена енергия. Секундата става празник. Само поезията е достатъчно дълбока за такова чувство. Валят над мен минали стихове, крачки от голямото пътуване.

Съзнанието счупи сетивата
Проблясна
Тъмнината секна и изтече
Мигът бе толкова щастлив, че полетя . .
навътре в себе си
Разтворих
уханната си същност в светлина
погледнах през ухото ти
Видях
пейзажите на вечността
И беше хубаво

Лежах навън в нощта
и слушах твоя сън.
Вгледан в единствения ти прозорец,
чувах как диша небето
и дъждът как бие в моите стъкла.
Всички гласове звучаха.
Всички парчета бяха разпръснати
из хаоса.
Аз чувах само твоя глас
и чаках нещо да се случи.
Толкова далечен
и толкова неразбираем . . .
Отвъд озона . . .
Отвъд звездите . . .
Толкова отвъд . . .
Не зная.
Лежах навън в нощта,
заслушан в твоя сън, земя
и чаках своя първи плач . . .
готов да се родя.