Питах Нечо дали вярва в Дядо Коледа. Да, каза, наскоро го засякох в чата. Аз лично предпочитам Дядо Мраз, защото Дядо Коледа е измислен от Кока-Кола, няма лъжа. Много нещо ми идва да кажа по въпроса, но ще прибера двойния език за друго време и ще се задоволя с тази гримаса, Коледа е все пак.

Декември е. Време за зимни спортове. Който може да си го позволи, кара кънки, ски, чук и гек или върти геврека из софийските улици. Все високочестотни активности за хора с гореща кръв. Но пък има и такива, чиято кръв направо ври. Те търсят по-адреналинни преживявания, при които рисковете са от средна телена повреда нагоре. Аз лично съм фен на ходенето по заледен тротоар с ръце в джобовете. Който не е пробвал (и падал), не знае каква тръпка носи това. Крайните авантюристи пък правят обиколки около парламента, защото няма по-хлъзгаво място от жълтите павета. Тези, на които едно евентуално счупване не им го вдига, прибягват до пълния екстремизъм на разходки под назъбените от ледени висулки корнизи на покривите. Веднъж едно такова ледено копие са разби на метър пред мен, оттогава започнах да се наслаждавам по-често на красотата на небето. Смъртните случаи не са рядкост, но какво е смъртта за обичащия приключенията. Цели ята авантюристи от цял свят посещават София през зимния сезон в търсене на неописуемата тръпка на внезапното падане или друго от горепосочените изживявания. Ако някое от тях се обяви за олимпийска дисциплина, медалът ни е в пешкир вързан. Но какво съм седнал да описвам Идеалното, то е такова само в изживяването. Излизам и ви казвам довиждане. Или сбогом.

Онзи ден с Т. си говорихме за разходките и за това дали трябва да имат някаква цел. Обещах да й покажа моята визия за нещата.

Безсмъртие

Понякога ти трябват очила,
за да видиш подробностите.
Друг път е нужно
да затвориш очи,
за да почувстваш живота.

Има времена и други времена, и различни светове със свои настроения, и всеки човек е ходеща вселена с безкрайност от възможности, емоции и избор. Можем да живеем по милярди начини и сигурно в друго измерение всеки от тези начини е сбъднат. Микровселени ни обитават без да подозираме, както и ние сме блестящи фотони от индивидуалност в тази клетка на космоса. Това е съвършена красота, животът се прелива в нов живот, искри и се разраства в спираловидна усмивка. Всичко е свързано, всяко нещо е в другото, отразява, допълва. Безкрайността е непосилна, клетките не осъзнават тялото, иначе ще експлоадират.

Вървя по софийските улици. Не бързам за никъде. Цялото време е мое и затова не съществува. Градът е мравуняк, хората се носят на течения, преливащи в други, пред сградите се образуват делти. Но тази река не се слива, индивидуалностите не се докосват, всяка се лута в своите мисли, неподозираща, че може да порасне чрез другите, че чужди усмивки могат да станат нейни.

Ето надпис ‘Change’, който ми намига и шепне ‘променяй се, бъди по-хубав, промяната е основа на еволюцията’. По-нататък пейка ме кани на танц без движение. ‘Седни и подишай’, ми казва, ‘покоят съдържа динамика’. Пейките са пространство извън света. Там събличаш моментното и се потапяш във вечното. Усещаш детайлите, вслушваш се в разговорите на минаващите, наблюдаваш. Ставам и продължавам разходката. Пътуването подмладява.

Минавам покрай магазин на Нике, богинята на победата. Чудесно е, че една богиня има свой магазин. Кара ме да искам да побеждавам. После влизам в център за бяла техника. Бяла Техника, има поезия в това. Разглеждам моделите като в галерия. Формата им, белотата. Думата техника ме изпълва. Техника на извайването, техника на любовта. Космическият кораб е техника за достигане на звездите. Всеки истински творец е и техник, техниката е плътта на сътворението. Ако в нея има малко стремеж, малко сърце, оживява. Усмихвам се на продавача, той ме гледа неразбиращо.

Спирам се на будка за запалки. Има за по левче - за запалване. Както и такива с инкрустации, които да показваш пред приятели. Всяка от тях изпълнява желания, ако желанието е огън. Таи култа към пламъка, този вечен танцьор, пораждащ топлина, страст, копнежи. Енергията на първичния елемент е в малките предмети. Достатъчна, за да те превърне в съзидател. Но само един бог може да вземе това.

По-нататък циганки метат улицата. Сядам на тротоара и мета с тях на ум, пречиствам се от прахоляка на света. Отново светя. Почти ми се иска да се разменим. Но трябва да вървя, да вниквам в същността на нещата, да ги събличам. Това е моята любов, моята еротика. Влюбен съм в този свят и го обладавам постоянно.

Така мога безкрайно да ходя из София, Лима, Ню Йорк, в гори и булеварди. Търся нетленното в ежедневното, измеренията в нещата.
Да имам Вечност в мислите си е моето безсмъртие.

. . and the wisdom that comes only to true survivors

Казват, че истината се търси в пустинята. Аз я намерих на спирка в града. Чакаше рейса или нещо подобно. Попитах я дали има часовник, а тя ме изгледа. ‘Имам’, каза. А можете ли да ми кажете колко е часът? ‘Мога’, отвърна сериозно. Е, колко е все пак? ‘Шейсет минути’.
Точно тук ми присветна. Сякаш ме цапна с парцал по израстъка. Познах я – по парцала и по чупката на ушите. Но нямаше да се загледам, ако не беше това нейно недоумение в погледа. Какъв час? За какво ми говориш?

Поканих я на разходка с рейс. Цял ден се возихме на задната седалка. Жадно й задавах въпроси и си отговарях сам. Така става като срещнеш Истината.
Тя се усмихваше наивно. Гледаше ме в очите и поглъщаше всяка моя дума с онзи бездънен поглед, за който всички копнеем.
Разказах й всичко – страховете, мечтите. Бях истински себе си. Чувтствах се. Изключително.
Поглъщах бюста й с очи. Прииска ми се да я имам. Говорех, говорех и се взирах в желанието по този прелестен бюст.
Така и не разбрах кога е слязла. Оглеждах се трескаво. Тичах по улиците. Нямаше я.
Бях съкрушен. После се стегнах. Реших да я търся, без значение колко.

Казват, че истината се търси в пустинята. Отидох. Нямаше никой. Разхождах се и си говорих сам. Прочетох книги. Седях и мислих. После само седях. Накрая си тръгнах. Обзе ме онова спокойствие. Спокойствието, когато си отчаян. Няма надежда, си казах. Реших да пътувам. И беше чудно пътуване. Хармонията на морето. Дори и в бурите му имаше хармония.
Остана ми навика да си говоря сам. Дори започна да ми харесва. Изучавах се, поставях си уловки, играех на асоциации, пеех на два гласа. Не бях предполагал такова въображение. В себе си открих неподозиран брой реалности.
Щастлив бях от това автообщуване, от връзката си със света. Забравих всичко, нямаше желания.
Тогава ми светна, както на спирката.
Не си беше тръгвала. Усмихваше сe, защото отново я виждах.

Няма как да не отбележа този ден. Сутринта се видях с Евгени и Калин, и под ръководството на един супер свеж дядо допълнихме знанията си за йога. Внесе системност в ежедневни ми усилия да се разкършвам, чекна и изпуквам.

Това е животът,
в който се родих, израснах и умрях.
Това е денят,
в който срещнах, влюбих се, тъгувах.
Това е мигът,
в който прогледнах, докоснах вечността, живях

Защо мъжете нямат целулит?

   .   .   .  

Еми защото не ги кефи.

Има един тип мъже (понякога и аз там), които много обичат да дразнят жените с подобни шеги. Разбира се, вината на жените е, че им се връзват. Наскоро присъствах на подобна сценка. Един пич се заигра с моя позната:  

Знаеш ли защо след секс мъжете се обръщат на другата страна?

   .   .   .

Защото не обичат да гледат шибани работи.

Тя го погледна с усмивка в очите и без капка ирония каза:

А ти знаеш ли защо мъжете имат косми по гърдите?

    .   .   .  

Защото са путки!

При тази реплика направо почувствах как му се сви онази работа. Така става понякога с големите пичове.

Представи си, че вървим през хълмисти гори. Следваме пътеките и гледаме небето през пролуките на дърветата. Всичко наоколо е като сън на импресионисти. Тръпнем, сякаш за пръв път стъпваме на тази планета. Посядаме край поток и съзерцаваме спокойното движение на водата. Лекият танц на листата, като че невидима ръка ги гали, ни кара да докоснем ръце и да настръхнем от допира. Всичко в нас се е събрало в окончанията ни. Пръстите се плъзгат един в друг . . и ние с тях.

Намигвам ти с драконовите си
зъби.
Порежи се . .
Капка кръв
ще подлуди телата ни.

Стаята е пълна с тишина. Шарената сянка се разхожда по лицата им.
- И все пак защо жена като теб би потърсила компаньон? Изглеждаш страхотно. А и излъчваш нещо особено, което привлича.
Тя го поглежда косо над педикюра си.
- Мда, един от онези прости въпроси с невъзможно обяснение. Проблемът е, че каквото не присъства в твоя свят, е неразбираемо за теб. Но ти си тук и може би това не е случайно. Затова ще опитам. А ти си представи, че ти разказвам сън.
Първо, трябва да знаеш, че се занимавам с една доста неясна наука, наричана със смътни имена като метафизика, онтология. На разбираем език, изучавам природата на нещата, наблюдавам, осмислям. Казват, че твърде много мислене кара хората да се побъркват. Не смятам така. Пътят от общата към личната истина поражда шок, защото е преминаване от една реалност в друга. Все едно да кажеш на някоя къртица, че е лястовица. Съвсем нормално е да има отклонения.
Та защо ти си тук. Сигурен ли си, че искаш да знаеш? Ще ти докарам някое главоболие, което ще ти вгорчи живота.
Tя прокарва тънък пръст по линията, разделяща лицето му.
- А не бих искала да развалям хубавите ти черти.
Той не схваща иронията, но тя говори по-скоро на себе си. Иска й се да се нарани и поне за миг чувството за дистанция да изчезне.
- Кажи ми. Обикновено такива неща не ме вълнуват, но ти ги караш да звучат различно, особено с този психопортрет по формата на пениса ми. Как въобще можеш да знаеш толкова за мен?
Наивността на лицето му контрастира с позата на мъж отпреди час. Тя се усмихва. Циничното отношение я напуска.
- Нещата са прости, стига да имаш търпението да ги издебнеш. Еднакви културни модели формират съзнанието ни. Отделните качества се повтарят, има закономерности в тези качества, системност в закономерностите. Биологичното в човека доминира през голяма част от живота ни, инстинкти, нагони, условности. Човекът е и социално животно, прибави още толкова формиращи фактори. Не е трудно да разгадаеш едно животно, да предвидиш поведението му. Единственото условие е да превъзмогнеш животното в себе си. Повечето хора гледат света през очите на собствените си емоции, затова никога не го виждат какъвто е. Питаш се как ти казах толкова неща по формата на пениса ти. Просто всичко проектира нещо друго. Всяка мисъл-действие оставя отпечатък върху визията ни. Тялото е съвършената визитка. Разни свръхестествено миришещи бабички гледат на ръка и това се смята за нормално. Със същия ефект можеш да гледаш на пенис или на дебело черво. Има науки, занимаващи се с невербалния език, с пропорциите на лицето и частите на тялото, с формата на ушната мида, с почерка и белезите по ириса. Средностатистическият човек не обръща внимание на тези неща, за него те са ‘наука’. Точно това го прави средностатистически. Вникването в хората не е дарба, а умение, с малко усилие и търпение . . . Ръката й се стрелва и се спира в лицето му.
- Този пък шамар защо? Поглежда я втрещен.
- Гледаше ме втренчено, а пък аз говорех на себе си.
Усмихва му се закачливо над чашата с бърбън, протяга изваян крак и пощипва носа му с два дълги пръста. После погалва лицето му с ходило, разтваря устните му, усещайки влагата, докосва шията и плъзва надолу, следвайки невидима линия. Той настръхва.
- Знаеш доста номера за такава изтънчена дама. Жена не ми беше правила масаж на простатата.
- Няма по-добър любовник от вдъхновения мъж, просто малка инвестиция. Усмивката й го възбужда пак. Има нещо влудяващо в нея . .

- Тогава защо въобще трябваше да ми плащаш?
- Мда, връщаме се в началото. Нали помниш какво ти казах за символиката на чертите и формите. Същото важи и в човешките отношения. Всичко, което правим се проектира в духа ни и го изгражда или обезличава. Да спиш с човек, който по никакъв начин не ти е партньор или предизвикателство, е обезличаващо. Още по-деградивно е да спиш с животно. Вече си говорихме за животните.
Тя разголва червилото си и го превръща в индианец. Той се гледа в огледалото и се смее.
- Ацтеките са рисували така хората, преди да ги разпорят в дар на боговете. Усмихва му се и леко издължените й зъби го хипнотизират.
- На трийсет съм. През последните години мъж не е докосвал тялото ми, жена също. В миналото имах повече наивност, достатъчно, за да бъда с хора, които изглеждат подходящи и твърдят, че ме обичат. Най-големите лъжци са тези, които си вярват.
Някои от тях бяха изключителни. Но винаги имаше нещо, което ги спъваше - суета, неспособност да се откъснат от условностите. Вече не вярвам, че любовта може да променя хората. Само те самите могат да се променят.
Най-много боли, когато един човек е почти завършен, почти свободен и нещо дребно го оковава в човешкото. Така наречените велики личности - интелектуалците, учените, дори поетите често са най-обикновени хора, примитивни и зависими от настроенията. Интелектът не е пряко свързан с човешкото израстване. Мъдростта също. Волята е истинският фактор. Без нея всичко остава теория. За мен животът е единственото изкуство. Затова избягвам погрешни движения.
Той е подпрял брадичка на ръката си и й напомня хлапетата на сестра й, когато им чете ‘Приказка без край’. Съблякъл е всичко от себе си, останало е само момчето. Червените й устни се разлистват.
- В свят на овце си овчар или дояч. И двете са ми твърде примитивни. Вече не вярвам, че овца може да се научи да танцува. Истинските танцьори са рядкост. Те се раждат такива.
Знаеш ли, че кръвопускането е символ на обновление. По този начин се създава нова кръв и тялото се подмладява. Протяга ръка и одрасква с нокът устната му. Рубинена капка наедрява и се отронва, падайки на гладката й гърда. Точно на границата на малкия тъмен кръг, контрастирайки с кожата и блестейки в тон с нея. Той я гледа хипнотизиран. Навежда се бавно.
- Никога не съм усещал нещо по-въздействащо. И не съм предполагал, че притежавам толкова потентност. Устните му отпиват от кожата й, кръвта начервява езика му, после засмуква зърното й със страст, с каквато траките са яли грозде, мислейки за вино. Тялото му за пореден път се разлива. Мускулите на ръцете му се свиват и отпускат в неконтролируеми спазми.
- Мисля, че сега разбирам защо ми плащаш. По този начин превръщаш общуването в сделка и се предпазваш от деградацията, за която ми говореше.
- Умно момче. Гласът й е плътен и властен с алюзия за отшумяла буря. - Може би ще ме попиташ какво получавам аз от това чисто сексуално общуване. Просто искам да съм сигурна, че все още го мога, че имам тънка връзка с битието. Наречи го моментна слабост или съмнение. Самотата също може да изкривява.
Сексът е игра, красива единствено в своята споделеност. Но какво най-често споделят хората, освен нагоните си. Нищо в тях не се докосва, не разцъфтява. Спомням си време, когато обичах и правех любов. Чувството беше разтърсващо. Държа ме няколко месеца. Тогава нарисувах най-красивите си картини. Как мога да сравня това с преживяване, сходно с ходенето по нужда, което забравям с пускането на водата. Сексуалната енергия може да се пренасочва в творческа, а нагоните да се сублимират в двигатели. Моето тяло също има желания, но тези желания само ми напомнят за копнежа на душата ми да бъде споделена и да расте. Не мога да откъсна тялото от нея. Ще я загубя.
Зелените му очи пламват с оранжев блясък. Той се отпуска назад и се взира в тавана или нещо отвъд него.
- Душа . . Никога не съм вярвал в това. Ти как мислиш, аз имам ли?
- Всички имат, освен онези, които не знаят за нея. Когато гледаш надолу, небето не съществува.
- Знаеш ли, не знам какво ми направи, но имам чувството, че те познавам от години. Даже за миг си помислих, че те обичам, представяш ли си? А дори не те разбирам.
Надига се, за да я погледне. В момента, в който погледите им се срещат тя забива тънкото острие встрани от коремната кухина.
Той ахва и я поглежда невярващо. Пръстите й пробягват уверено по няколко нервни нишки и оранжевият блясък в очите се стопява заедно със съзнанието му.
После става, поглежда кървавочервения емайл на острието. Докосва го с език и усеща горчивият вкус на кръвта да се разлива в тръпка по тялото й.
Облича се, надвесва се над него. Надига главата му и го целува с хладна страст.
- Аз също те обичам, мое момче, въпреки че ти трябваха четири пъти, за да ме усетиш. Надявам се, че ще кървиш достатъчно, за да се събудиш утре в една нова реалност.
Отива до телефона и поръчва такси и линейка. Преди да излезе, го поглежда пак.
- Колкото и пари да ти дам, това би било просто секс. Благодаря, че ме изслуша.
Излиза. Тишината е различна.

Оле, коментарите пак работят. Спец благодаря на другарите от поддръжката. През това време получих няколко чудесни писъмца с отзиви. На някои не успях да отговоря, защото бях зает с поглъщането и отделянето на алкохол, смях и вулгарни лафчета покрай купонуса вчера. По едно от писмата, в което Евгени ме замери с такъв комплимент, че получих махмурлук от него:

Благодаря за вдъхновяващите думи, Евгени. Да ти кажа честно и аз си мислех че съм голям, докато не видях слон на живо. И оттогава все си мисля, че големината е сравнителна характеристика (като всяка друга такава) и не е важно колко сме големи, а да не спираме да растем.

Хубавото е, че не сме самотни въшки, изгубени сред пърхута на вселената, а сме колония от въшки, което ни дава уникалния шанс да се чешем един друг по труднодостъпни места, да играем четворка белот и да се обогатяваме взаимно. Или както написах преди години:

Душата е самотно същество.

Открие ли друга, открива и себе си.

Като в огледало.

Напоследък има все повече хора, в които да се оглеждам, хора с душа и собствено мнение. И дори когато не споделят светогледа ми, аз съм благодарен.