Волфганг

В продължение на два часа Волфганг наблюдаваше въртенето на Вселената. После се издигна малко, за да погледне себе си. Не в очите, както правеше преди, а с разфокусиран поглед обгърна цялото си тяло. То се сля с околните неща, оставяйки само меко и бледо сияние. Сиянието бавно го погълна.
Усети тръпчив вкус в устата. Нещо живо дразнеше папилите, проникваше в дробовете му. Изпита пълно щастие. Да се усеща. Да се познава. Спомни си как вкусът се беше променял с годините. Докато придобие онази опияняваща изгубеност, неяснотата дали е опитващият или самият вкус.
Отново усети тялото си. Пръстите, пулса, разширяването на ноздрите. Плачеше. Стана и отиде в спалнята. Там тя спеше и сънуваше, спокойна като статуя. Волфганг се наведе и засвири по голото и тяло. Игриво с дланите и раменете. Нежно с лактите. Тя се събуди от електрическото му докосване. Надигна се и бавно го изяде. Той се усмихна. Плътта изчезна напълно. Беше в нея. Споделен. Свободен.  Музика.

* Няма, щото свърши

Направо ми е гузно да съм толкова щастлив. По цял ден хората ми обясняват колко сложен и труден бил животът, как трябвало да се борим, да оцеляваме . . Пък аз им се хиля. Не ме е срам, и то при всичките ми проблеми. Може ли така, питам аз. Явно може, щом го правя. Някой ден, когато съм готов, ще споделя възвеликото си откритие за щастието. Засега само ще кажа, че повечето неща в живота са прости и не изискват усилие (то май вече го е казал един китаец преди 25 века).

Та какво се случи днес. Прелетях с колелото до болницата. Бях толкова бърз, че студът не ме стигна. Подишах Рилке, докато чаках - Дуинските Елегии, толкова са завладяващи, че минах по-бързо. После вкъщи написах нещо по тях. Купих две книги на Уортън за по 2 дела, вече знам на кого ще ги подаря. Намерих и омагьосващата първа книга на Казандзакис - Змия и Лилия. За трети път я купувам, явно на хората им харесва и забравят да ми я върнат.

Привечер присъствах на малък шедьовър. В зала България оркестърът посвири джаз (плюс традиционната класика) на цигулка, чело и контрабас. А Мила Георгиева ме задъха със своя страдивариус (май). На почивката направих десант на вип ложата и след кратка схватка превзех една табуретка. Имах неприятен инцидент, когато опитах да си купя нещо като програма. Попитах колко струва, а лелката ми вика: ‘Три лева, но като гледам няма да си купите’. Деебиш, толкова ли оръфан изглеждам? Бях се навлякъл с ръчно плетена перуанска жилетка, по която се мъдрят десетина цвята. За профана изглежда все едно баба ми я е плела. Но и така да е. Прелистих десетината страници, половината от които бяха реклами и любезно обясних на бабалелята, че е неучтиво да се говори така на клиент. Тя се нервира и само дето не ме наплю. Все пак я разбирам. Бях един от малкото неофициално облечени, от толкова сноби женицата си е промила мозъка.

След концерта с Люси отидохме в Три Уши, където бях свидетел на чудесен светлинен театър, чаровна музика и такава барманка. Оставих я за друг път, с Люси и без това се виждаме рядко. Направихме си уговорка за Булгара на 24ти и за Женско царство след нещо време. Към полунощ усетих, че тампонът започва да става на тиква и припнах към къщи (за малко да се пребия на жълтите павета). Беше ми първия сняг от три години. Насладих му се от сърце, въпреки че не пропуснах да си се присмея за лигавите чувства (няма по-голям театър от това човек да се гледа отстрани). Половинчасовата разходка ме пребоядиса в бяло, ако имах и морков, щях да си направя сок. Сега седя и премлясквам спомена от този ден-чудесен, кроя планове за утре, за да си ушия подобен. Въобще, чак прозорецът се изпоти от умиление.

* По отношение на класическата музика и пресразсъдъците към нея искам да кажа, че тя е като всяка друга. В нея има шедьоври, както епигонство и евфуистични произведения, пълни с излишък от ноти. Стиловете са безчет. Да вземем само Вагнер и Моцарт. Добър начин човек да я заобича е като прочете биографията на някой композитир (примерно Възвишено и Земно на Вайс, биографичен роман за Моцарт) или книга като ‘Всички утрини на света’ на Паскал Киняр. Също вдъхновяващи са филми като ‘Блясък’, ‘Легенда за пианиста’, ‘Червената цигулка’. Лошо няма класиката да се съвместява с индъстриъл, алтърнатив, ска, реге, етно или каквото ви харесва. Поне аз така правя. В пети клас бях влюбен в Куийн, които са микс от рок и класическа музика. Все още ги слушам с удоволствие. За Тори Еймъс да не говорим. Напоследък даже стана модерно да се прави еклектична музика. Колкото по-различни са смесените стилове, по-добре. Особено комбинациите с етно и класически мотиви. Такива ми ти работи. Набърборих се и е време да спя. Добре, че е този блог, та да има къде да споделям пиянските си брътвежи. Айде лека и благодаря на всички, че ви има.

Поредният перфектен ден. Дори преборих студа и потренирах на лостовете. Хубав евро филм в Люмиер. Накрая с Нено пийнахме коняк и си побъбрихме чудесно.  Струва си да споделя със света нещо красиво по този повод.

Моя душа,
моя сестрице,
лети леко над света
           с пъргава усмивка.
Лети в зной с
крилата на зноя.
Лети в студ
с ледени крила.
С пъргава усмивка,
моя сестрице,
се стрелкай от деня към нощта,
от високо към ниско,
от щастие към тъга.
Всяка форма направи своя същност,
бъди гъвкава течност, ефирна мъгла,
а най-отдолу,
под онази черупка,
запази къс празнота.

Лети, лети,
малка душо,
спирай се само за да помечтаеш
за полета и за света,
за цялата всичкост.
Разпери тази луда усмивка,
с нея можеш да идеш навсякъде.

Виж само как пърха
кръвта на живота,
магарето как диво се смее.
Във флуидни доспехи
е всичко облечено.
Пътувай,
пътувай по тези пътеки.

Защо да гледам хорските дрехи, когато след година ще са други, а след двадесет - смешни?
Ще се посмея още сега?

Защо да мечтая за бързи коли, когато след век ще покоряваме звездите?
Аз искам да летя сега.

Защо да се вслушвам в инстинктите на тялото, като след миг или милион ще се превърне в прах? Аз се вслушвам в шепота на вечността.
Така и аз съм вечен.

Защо да съм нещо, когато мога да съм всичко?

Леле, това коте за пореден път ми събра очите. Кара ме да си припомням, че всеки е глупак до доказване на противното (и то само до следващата ситуация). Тъкмо решиш, че си умен (то след толкова дипломи, прочетени книги и хорско възхищение така става) и бам, ето ти шамар от едно космато.

Тя е хипер любвеобвилна и обича да се гушка. Вечер идва при мен в леглото и се пъхва под завивката, свива се в подмишницата ми и мърка като дъскорезница. Дотолкова съм свикнал с този ритуал, че вече автоматично повдигам одеялото, като я видя на леглото. Да, ама не. Дракончето мрази рутината. През последните вечери се покатерва при мен, аз повдигам юргана, предвкусвайки гушкането, а тя само ме поглежда скептично и офейква. Много тъпо се почувствах, казвам ви. Но като се замисля, направо й се възхищавам на проникновението. Ей това е котка с принципи. Как после да не й посвещавам цели страници. Като тази например . .

Драконе, казах омагьосан и погледнах в големите зелени очи. Tя дойде и се изтегна на гърдите ми, протегна лапичка, докосна ме по лицето. Усетих песента да се надига в гърдите й, онзи вълшебен звук, който разказваше.
Не всички котки са такива. И те като хората сякаш са загубили от древното величие и единството си с живота. Но моят дракон беше истински. Както навремето в Египет. Винаги ме гледаше в очите и аз потъвах в тях и пътувах, сънувах. Този безстрастен смарагдов поглед ме учеше на съвършенство, разказваше ми за обич и жестокост, за цинични идеали и всепостигащо смирение, за всичко, което можеш да срещнеш в този пъстър свят, и сякаш шепнеше: ‘Нищо не е важно, всичко е важно, отпий света като едно’.
Не можех да се откъсна от тези очи, исках да науча още. Взимах я в скута си, галех я. Тя дори не ме поглеждаше. А ако настоявах, ме одраскваше.
Дълго ми отне да науча урока. Само хората търсят постоянна сигурност, стабилност. Котките не се привързват, животът не се привързва. Сигурността убива развитието.
Тя сама избираше кога да дойде, нежно и с обич, защото само с обич може да се предаде познание. Идваше когато не я очаквах, когато забравях за вълшебството.
Постепенно аз самият се научих да откривам онова спокойствие, в което виждах Дракона и двамата политахме. Криле ни бяха желанието и въображението.
С едно тихо Цък нещо прещракваше в съзнанието ми всеки път, когато пожелавах да узная друго, да посетя различно място или да си го измисля.
Летяхме и с фибрите си чувствах свистенето на вятъра. Животът е безкраен, казваше, израствай и обичай с него.
Изведнъж почувствах силата, всевъзможното, лицето ми преля в налудничава усмивка, добро и зло се сляха в гледни точки, представите  се смесиха в коктейла от илюзии. Всичко е игра, креснах заедно с Вселената и осъзнах, че ще съм вечен, докато усещам свистенето в косите си.

Драконът ми намигна. Една мисъл се надигна в мен .  . ‘Игра’. Малка фигура ми махаше в далечината . . . Всяка игра трябва да бъде споделена, помислих миг преди да прелетя над теб и драконът да те прихване . . .