Феноменът, който ще разгледам е стар като света. Нарича се болна амбиция. А именно когато някой с провинциално самочувствие реши да щурмува върховете на социалната йерархия. Подготовката за това включва прочитането на доста книги, наблюдение върху околните (с цел схващане на основните матрици и закономерности в човешкото мислене), зазубрянето на диапазон от впечатляващи думи (главно чуждици). Все дейности, които сами по себе си са чудесни в комбинация с някакви ценности. Но Амбицията не подбира средствата, тя няма морал и е готова да продаде и майка си (по възможност няколко пъти), за да се добере до кокала. Амбициозният интелект осъзнава ниското умствено равнище на средностатистическия човек и овладява всички налични техники на манипулацията, за да спечели неговите симпатии, т.е. пари. Най-разпространен е методът на съвременните американски филми – спекулиране с основните човешки инстинкти и желания, разбиване на установени модели, цинизъм, вулгарност. Също така доказано действа демонстрирането на елитарност и знания (които средният човек няма как да провери), оригиналничене, изненада. Повечето хора не са щастливи с обикновения си животец, нямат смелост да нарушат установеното и са лесна плячка на нашия псевдо топ пич (който ми напомня един разказ на Борис Виан - Мислителят). Той е добър артист и е отработил впечатляващата роля на ‘кисел и ироничен интелектуалец’, на когото за нищо не му дреме на сливата, щото е високо над нещата. Амбицията го кара да отработва дадени реакции пред огледалото, да си записва реплики, подходящи за определени ситуации и въобще да е куул готин и впечатляващ 24/7. Принципно такъв човек притежава всички качества да бъде изключителен, освен най-важното – човечност. Той просто е духовно плитък и измерва всичко в ползи. Направо тъжна гледка. Обаче това народът не го знае и му пее химни дори със срамни устни.

Най-грозният начин за постигане на ефектност е, когато се вземе една истина (или част от нея) и се извърти подходящо за налагане на определено впечатление. Хората усещат парчето истина, но не и кукичката зад него. Оттам и лапни шаран. За тази цел се използват похвати от диалектиката и реториката като мними корелации, паралогизми (гр. - лъжлив извод като резултат на логическа грешка поради нарушаване законите на мисленето) и т.н.т.м. Оскар Уайлд е такъв пример за ненадминат жонгльор с думите, но който е чел приказките му е виждал и душата му. Текстовете (и всяка друга форма) на Амбицията са с ослепително лустро, като стъкълцата, които враните обичат да събират. Усещането след консумацията им е като при захарен памук. Вкусно, но не засища. Защо не засища? Защото човекът е нещо повече от вкусови рецептори, има и душевност, основен атрибут на личността. Всичко това ми напомня вица за оня тип, дето решил да отиде да вечеря на Луната. Като се върнал, всички взели да го разпитват, впечатлени априори: Как беше? А той отвърнал: Страхотен ресторант. Обслужването неземно, храната на висота, сервитьорките ти спират дъха. Ама някакси няма атмосфера.

Въобще, голият интелект е като голия охлюв, в сравнение с другия предизвиква отвращение. Такъв човек няма да спаси живот, да възкреси надежда или да бъде опора в критична ситуация (щото отвътре си е обикновен дришльо). Трябва да преживее нещо разтърсващо като в  ‘Краля на Рибарите’, за да се види отстрани.Стига с плюенето, че ми пресъхна устата. В крайна сметка всеки има право да бъде какъвто си иска.