Ето най-после и този шедьовър в пълния му блясък. Както би казал Иван Методиев: докато четете ви позволявам да мляскате, цвилите и да се почесвате по задника. На ви го . .
А известно ли ви е, питам аз, какво е сторил веднъж Диоген Кучето на Агората?
Мълчат и мигат!
Онанирал е – това е сторил. Но какво е рекъл накрая същият този Диоген?
- Ех, рекъл – да можеше и когато човек се поглади по корема да му минава глада, цена нямаше да има!
Разбрахте ли сега за какво става дума?
Те не!
Не четат книги, не познават живота на древните, съдят за стиха по неговите сенки!
Ако има времена, в които съкровеното може да се яви като безобразно, не се ли сещат, че и безобразното може да бъде път?
Като се замислят, излиза, че е така. Но като спрат да мислят, излиза че не е така.
Затова имат очи да питат какво е нава, а не се сещат да запитат каква е стената!
Но нека им отговорим по достойнство и с мекота, като им речем:
Стената, деца мои, дето може да придаде толкова отвратителни видимости на стиха, е същата стена върху която е проектиран живота на всеки един от нас. Чудно ли е тогава, че никой в наше време не е особено симпатичен? Но те от малки ни изправят пред тази стена и сочат сенките ни, и ни карат да ги зубрим като таблицата за умножение, и през цялото време повтарят – „ето това си ти”!
Ето как заживяхме в царството на Хадеса… И поне да бяхме някоя от печалните сенки там – не!, – ние сме само роби на своите собствени сенки…
Мислим така, както би мислила сянката ни, ако можеше да мисли. Говорим това, което очакват да каже сянката ни, ако можеше да говори. А от постъпките си ценим само онова, което би карало сянката ни да изглежда като жива.
Прочее не ми губете времето, залягайте над книгата, позволявам ви да си попръцквате, докато я четете – ах, деца мои, само нава ще ви изведе от Хадеса, още не ви е дошло времето за там. Та нали затова Майстора на огледала, според третата хроника на Григорий, е казал:
Да минеш през прага,
без да отваряш вратата.
Ето ви и друг пример от древните източници, представяте ли си, веднъж край поречието на Струма видях един камък, на който пишеше:
Пръдна Хера,
опърли на Зевса яйцата
есенна вечер!
Но точно тук, добропорядъчните естети, същите, които и до ден днешен твърдят, че нава приличала на хайку, вече не издържат и виковете „Безобразие!” заглушават всяка възможност да продължим този сериозен разговор.
Че е безобразие това, което намерих край Струма, безобразие е. Но въпросът е какво точно е безобразното.
Безобразното е, че в едно хайку никога не се поставя удивителен знак – ето кое е безобразното!
Но два пъти по-безобразно е да речеш „добро” или „зло”, „красиво” или „грозно”, „живо” или „мъртво”, „истина” или „лъжа”, като съдиш по сенките на нещата.
Поетиката на нава, деца мои, не признава такива работи, а най-много от всичко презира естетиката на сравнението! Никога не забравяйте, че лошата птица учи малките си да летят, а добрата да отлитат.Също и това:
Крилете са окови за птиците.
И още:
Гъз дъно няма.
Истина ви казвам! Едно е да не улучиш дупката, защото си пикал накриво, а съвсем друго – защото си се целил в Луната!
Прочее:
Един гледа отминаващите облаци, друг – отминаването.
(Тук започват гъзовете и облаците
в съотношение 17 : 32)
Толкова ни е в гъза,
че вече ни е през кура.
Жабче подскача
в хладната утрин
подир дъха си.
Нещата мълчат различно.
Проговорят ли,
казват едно и също.
Подписва шефът
новия указ
и сладко попръдва.
Сред брезите – мокър гарван –
огледало на луната.
Щурец –
до глезени в мъглицата нагазил.
Къде е тръгнал този скитник?
Така си и отмина – само
цвета на шапката му помня.
Двеста путки в парламента
новата луна гласуват,
с по един тампон в гъза.
Извор в полето!
Първата глътка е Бог,
втората е тъгата.
Имало указ
да го преместим
в другия крачол.
Олеле майко,
заклещи си шефът яйцето
в пъпа на Пена.
Внимавай щурче,
престарял е баща ми,
ще го препънеш!
На вратите на рая
табелка с надпис:
„Не чукай, чукам!”
Кос под дъждеца,
кални крачета,
шапка от капка.
Откъде си,
премръзнала птицо,
та ме гледаш с очите на мама.
Раче сгушено на дъното
се взира
в юлската луна.
Пролет е, гледай,
на мустака на шефа –
косъм от путка.
Не казвай на врабеца че лети!
Ще падне!
Пеперудата се блъсна в камбаната.
Никой не чува.
Каква е тази участ бе народе,
какъвто и байряк да се развее,
дръжката му все ти е в гъза.
Какъв изящен стил.
Заслушва се кълвачът.
Тояжка на слепец.
Не можеш едновременно да кажеш:
‘Аз съм!’
и ‘Свободен съм!’ Чу ли,
плюшеното мече
каза ‘Татко” на сирачето.Нали е президентство, госпожа,
та и салфетките за дупе
са с герба на България.
Толкова съм уморен!
Мъчих се да убедя детето,
че цветята не говорят.
Взира се Буда:
И в този живот –
Нищо.
Зимно слънце,
спи врабецът,
леко смръщен от лъчите.
Разцъфтяват тополите,
в Парламента –
нежен дъх на пръдня.
Който взема казва –
Бог е с мен.
Който дава казва –
Бог е в мен.
Коя е думата, която Бог не знае?
- Бог.
Мокро жабче се притиска
в хълбока на мъглата.
Седемдесет бодигарда,
с пръст на спусъка се вслушват
в задника на президента.
Прелетя мушица и
отнесе малко прах от планината.
Как да позная душата?
- С душата си.
Притихва славеят за миг,
дълбоко вдишва
тишината.
Седемдесет мушици
край върбата
си играят на дъждец.
Мирис на облак.
Птиците чакат с отворени човки.
Браво бе куре,
как смогна с тази заплата
да хванеш трипер!
Възседнеш ли бъчвата,
възседнал си и Потопа.
След всяка капка на дъжда –
различна тишина.
Не докосвай пространствата между думите,
за да има къде
да се движат звездите.
На оръжие братя –
въведен е данък чикия!
Вместо да следваш плача на камбаните,
следвай смеха на децата.
Една пича въшка
се почесва по пичката.
Отвъд стените – дъжд.
Дъжд
отвъд дъжда.
Хегел е чела,
а не ще да го духа –
брей че мръсница!
Да те еба или да – това е въпросът!
Ти, който търсиш своя път,
до тази шипка приседни –
тук пътят сам ще те намери!
Храст крайпътен, който ми прошепна:
Ако сам със себе си говориш,
не говориш с недостоен пътник.
(Тук гъзовете и облаците завършват в съотношение 17 : 32, за да се отстъпи място на послеслов, тъждествен на рецепта за инкрустация на бисери в лайно.)
Нава и вулгарността като първо освобождение
Поезията Нава сякаш най-добре съвпада с динамиката на времето. Хората са напрегнати, подлудени - нямат сили да четат дебели книги, нито имат пари да си ги купят. Това, което могат да вземат от изкуствата, те искат да получат с един поглед. Нава постига целта с един звук, един образ, едно вдишване и издишване. Какво значи да се постигне Нава? Да направиш вдишване и издишване едновременно.
Но поради самата си краткост, Нава поезията изисква огромни пространства от вътрешна тишина. Само така може да реализира медитативната си енергия. Нужно е предварително очистване на съзнанието от непосилните напластявания на деня. Вулгарността е добър способ за това. С една псувня българинът смъква от плещите си цели векове. Той не е така добродушно ироничен в псувните, какъвто например е турчинът, нито така бъбриво пъстър, като сърбинът. Но той може да бъде зловещо сугестивен.
Да вземем само начина, по който един буткаджия се справя със своя конкурент и политически опонент: - „Да ти сера у гъза”. Ако читателят успее да си представи как на практика би станало това, картините на Бош и Дали ще му се сторят залъгалки за дечица. Или да вземем историята на оня българин, който от ядене на развалена храна получил такова разстройство, че трябвало в „Пирогов” да му преливат лайна. Но да навлезем в дълбоката философия, за да видим, че ако индусът постига истината чрез съзерцание на пъпа си, българинът е отместил гледната точка съвсем малко по-надолу – „Питай си хуя”. Интересно защо се говори за някакви въпроси, „що никой век не разреши”:
- Какъв е смисълът? Какво е Бог? Как Бог сътвори света? Защо живеем? Накъде да вървим?
- Питай си хуя.
Е, да, всичко това е отвратително, разбира се, и аз не се съмнявам, че извисените нашенски интелектуалци, пърдят така да се каже, тайно от себе си.
Mнозина се възмущават, че вулгарното навлезе в поезията. Те го отдават на маниерничене, на изчерпване или на лошо възпитание. Възможно е. Но нека не се забравя и това, че екзистенциалната аксиома на българина винаги съдържа едно „ще ми пръднат на кура”, което не би могло да се каже по никакъв друг начин.
Вулгарното е ефикасен взривен механизъм за първично очистване. Добрата псувня избистря мисълта с един замах. Именно тя може да осигури онези няколко мига тишина след взрива, в която да прозвучи истинската нава.
А тук е предишният пост за него.
2 Comments so far
Leave a comment
[...] Ученето през последните осем месеца сериозно окраде времето ми за четене, та сега мисля да си наваксам злодейски. Вече награбих няколко книги и ги засмуках както аз си знам. Това ще се отрази и на съдържанието тук. Най-после успях да кача неповторимата ‘Гъзове и Облаци’ на Иван Методиев. Така и не я намерих в нета, та запретнах показалци и я набрах собственопръстно. [...]
Pingback by Don’t worry, you can change it later 03.05.07 @ 10:40Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
‘Гъзове и Облаци’ на Иван Методиев вече има ново издание. Оле.
Comment by navigo 11.06.06 @ 15:25