Легнах си рано, към 4 сутринта. Булгара в Три Уши - превръща се в класика. Това местенце ми харесва все повече от много други. Разкачих си ставите от танци, изпих към галон бира (добре, че само бира), с което явно прекалих, но пък се запознах с едни толкова симпатични французо-австро-незнамкакви другари, че нямаше как. Бяха голяма интернационална компания с няколко чаровни българки в нея. Толкова приятни хора, в тяхна чест пих повече и останах по-дълго от обикновено. Всъщност ги срещнах онзи ден на етно джаз феста в Зала 1. Седяха пред мен и след всяко изпълнение продължаваха да пляскат, дори когато другите вече бяха спрели. Де такъв ентусиазъм у българина. Направо заразително. И понеже такъв феномен се среща веднъж на синя луна, им се метнах на ушите и ги поканих в Три Уши на Булгара. Та стана тя каквато стана там. Доклатушках се до вкъщи криво ляво (съвсем буквално). Нарочно не взех такси с надеждата да поизтрезнея от дъжда (пък и обичам да ме вали, особено нощем), щото знам какво става като си легна пиян. Уви, като се събудих в девет да ходя на терапия, до мен седяха двама с чукове. Като се събудих в единайсет, онези още там. Обаче вече нямаше начин, достатъчно бях закъснял.
Едно от най-унизителните усещания е толкова да ти треперят краката от махмурлука, че да не можеш и да се изходиш като хората (какво ти ходене, опитвах се да седя). Въпреки всичко времето беше чудесно и реших да отида пеша. Какво са 5-6 километра за гумените ми крака. Излязох само по блузка, но ми стана такава жега, че останах по мп3 плейър от кръста нагоре. Народа ме гледаше странно, но той затова си е народ. На връщане минах през 120то за обичайната ми тренировка на лостовете. Брей, чак сега осъзнах какъв оптимист съм. Направих две серии, само за да осъзная, че се набирам като глист на буца - демек с много гърчене. Все едно ме бесят. Направих още две серии, колкото да не ме е срам от себе си и се запътих към ‘Мимас’, за да събера сили с нещо мазно (да можеше само на броколи и карфиол да карам, ама не става). С такъв режим на недоспиване едва ли някога ще надскоча скромните за ръста ми 80 кила, за да стана истински мъж като Бате Бойко, за кмет да не говорим. Май само за кмет на себе си мога да се пробвам.
Сега слушам уникалния Теодоси Спасов и останалите страхотни етно неща, които Андрей ми даде (Мерси Андро) и се подготвям да се размажа на Паганиниадата в зала България довечера. Междувременно се забавлявам с феноменалния кретен Даниил Хармс. На ви нещо от него . .
Четирикраката врана
‘Имало едно време една четирикрака врана. Собствено, тя имала пет крака, но да се говори за това не си струва. Ето, веднъж купила си четирикраката врана кафе и си мисли: ‘Ето, купих си аз кафе, а какво да го правя?’
А тук, като за беда, притичва наблизо една лисица. Видяла тя враната и й вика:
- Хей, ти, врано!
А враната на лисицата вика: - Ти си врана!
А лисицата на враната вика: - А ти, врано, си свиня!
Тук враната от обида си разсипала кафето. А лисицата избягала. А враната слязла на земята и тръгнала на своите четири, или по-точно, на пет крака към своята шибана къща.’
Такива ми ти неща . .
Току що ми звънна Илийката. Брей, че радост. Дошъл от Пловдив да сподели хубавото време. Празник е да се видя с някой от наистина вълшебните хора наоколо ми.
Всичко това ми припомня едно писмо, което написах на Илийката преди повече от година. Бях още във Вегас, а той се беше върнал в България. То е и до всички хора като него, обладаващи повече от три измерения . .
Седя сам вкъщи, насмуквам се с тишина и си мисля за оня свят. Така наричам аз света, в който съществува магия, всичко е възможно и няма нужда от думи. Като се размислих за оня свят, се сетих за теб и ми се прииска да си поговорим. Напоследък взех да пиша по-често и се запитах кой би взел да чете моите оранжеви приказки. Може би само някой, който самият е изпаднал от приказка. Такива хора много няма, а и повечето страдат от остра абстиненция на смисленост, защото не са им били антибитиеваксина.
Представям си, че си тук, седим си двамата и се усмихваме. Това не е далеч от истината, защото в теб усещам толкова голямо излъчване, че може да запълни някой средноголям космос. По този случай искам да ти благодаря, защото ако нямаше хора като теб, едва ли щях да напиша нещо, освен в пристъп на шизофренично артикулиране със себе си.
Като си мисля така за настръхнали въображения, неусетно се размечтавам за едно подмолно прекрояване на действителността. Не насериозно, разбира се, че иначе ще вземем да се разочароваме. Ей така на шега, просто за кеф, както се казва. Да вземем да изплетем една чудна вселенска тъкан. Ще въведем хубави мисли за платежно средство и всички ще дишат чувства. Те всички чувства са искрени, което е по-важно от това, дали са хубави или лоши (тези думички сега си ги измислих, за да съм в крак с модата). Аз ще плета от единия край, ти от другия, другарите ще рисуват по конците (в почивките ще свирим на лъжици), а останалите съпартийци ще размахват димни клечки за маскировка, та да не ни усетят спящите, че им подменяме сънищата. После ще надраскаме набързо пет-десет заповеди, за да прилича сънят малко на стария (че иначе може да настане масов шок), ще въведем по някоя забрана за по-интересно, ще сложим лют виетнамски сос на всичко и ще бъркаме с дървена лъжица, докато уплетем безнадеждно конците и никой не може да хване какво сме надробили. На всички отегчени дебелаци ще им разкопчаем ципа от горе до долу и отвътре ще излязат красиви и ведри хора, ще се усмихват те както се усмихваме с теб сега, някои щя пеят, други само ще си отварят устата или кой както си го представя.
Виждам ни вече как си седим, дърпаме бавно от едни дълги лули, блажено си клатим главите в такт с тишината и се потим на тъмно като стари индианци в колиба за юипи. Само че в нашата реалност ‘потим’ ще има значение на съвкупяване с битието. Нещо като секс, но не с някой друг, а с всички наведнъж, направо с целия свят и всичко останало, дето още не сме го дефинирали.
Е, това е моето видение. Както пее Шинейд О’Конър в песента на Моби – ‘Сърцето ми е пълно’. Какво друго мога да кажа.
Забравих да благодаря на Люси и Йоанна за чудесията в Три Уши. Скоро пак, другарчета 
No Comments so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>