След две години в пустинята Мохаве най-после мога да се насладя на зимата. Тя е предизвикателна любовница, която трябва да укротиш с воля и постоянство. Но пък наградата си струва. Навремето успях да го сторя на няколко пъти и сега мисля да опитам изпитаните методи.
Едно от нещата е да тренирам през ден в парка на лостовете. В началото е ужасяващо да вися по час полугол на студа. Трябва непрекъснато да се движа, за да не замръзна. Тичам насам натам като хахав, разтягам се, правя си сериите. Имам чувството, че ако спра за момент и пневмонията ми е вързала. Всеки път в главата ми напират оправдания да не отида, но пък после се чувствам като победител. С течение на времето става по лесно, студът ми дава своеобразна сила и след тренировка съм свеж като кисела краставичка и газиран като кока-кола.
Друг начин да се сприятеля със зимата е като ходя на Витоша. Събличам се гол до кръста, мажа се със сняг и се пека на уникалното зимно слънце. Това може да се съчетава с катерене по баирите и потъване в замаскирани дупки. Тишината и белият блясък са омагьосващи, не спирам да ходя, докато не започна да си настъпвам езика или не видя югозападния склон на планината.
Зимата има и романтична страна, мога да се търкалям с любимата в преспите, да се гушим умопомрачително по спирките в очакване на рейса. Също така разтапящото усещане да целувам заскрежените й устни, когато ми идва на гости, и да отъркам топлото си тяло в настръхналата й свежо измръзнала кожа.
Спечеля ли симпатиите на зимата, тя ми разкрива алхимичните си тайни. Студът може да усилва усещанията, да променя чувството за време, да изостря сетивата. Той е още източник на енергия, слея ли се с него, ме дарява с допълнителна мембрана срещу инерцията и рутината. Прилича на добър приятел, който ме щипва с намигване, щом се унеса по течението. За благодарност дори го включих в един разказ. Ей го . .
Главунди
Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, като следваше миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност. Тихо си говореха по между си, или по-точно сериозно се караха кой точно стъпва първи. Бяха улисани в спора и се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях се спря и Главунди, който фокусира погледа си върху косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя така с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Теуето. Как ли Теуето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства нецяло и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теуе.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал’, каза Теуето, ‘но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“А, здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва – Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толков студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и си мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я настъпи, тоест намери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Аз веднъж познавах един охлюв, който се застоял на едно листо толкова дълго, че накрая започнал да си мисли, че е листна въшка и да дава мляко. Оттогава и другите това си мислели за него. Сигурно и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Въпросът е, че ми е адски студено и не чувствам нищо.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете сякаш ме пита – Жив ли си или сънуваш? – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал и тайно му ставам много благодарен, но не му го казвам, за да не се възгордее. Защото ако се възгордее няма да е никакъв студ.”
“Ти сигурно ми говориш за друг студ - каза Теуето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено, та чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Даже ако искаш можем да го уловим и да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди с усмивка - И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли, много си прав – замисли се Главунди – май всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може и да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде стойност. Плаши ни със студ, със смърт. Внушава ни, че всичко е преходно, само за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Теуето наистина му замириса на пръднато и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенето на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което, разбира се, се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва първи и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.
No Comments so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>