Леле, това коте за пореден път ми събра очите. Кара ме да си припомням, че всеки е глупак до доказване на противното (и то само до следващата ситуация). Тъкмо решиш, че си умен (то след толкова дипломи, прочетени книги и хорско възхищение така става) и бам, ето ти шамар от едно космато.

Тя е хипер любвеобвилна и обича да се гушка. Вечер идва при мен в леглото и се пъхва под завивката, свива се в подмишницата ми и мърка като дъскорезница. Дотолкова съм свикнал с този ритуал, че вече автоматично повдигам одеялото, като я видя на леглото. Да, ама не. Дракончето мрази рутината. През последните вечери се покатерва при мен, аз повдигам юргана, предвкусвайки гушкането, а тя само ме поглежда скептично и офейква. Много тъпо се почувствах, казвам ви. Но като се замисля, направо й се възхищавам на проникновението. Ей това е котка с принципи. Как после да не й посвещавам цели страници. Като тази например . .

Драконе, казах омагьосан и погледнах в големите зелени очи. Tя дойде и се изтегна на гърдите ми, протегна лапичка, докосна ме по лицето. Усетих песента да се надига в гърдите й, онзи вълшебен звук, който разказваше.
Не всички котки са такива. И те като хората сякаш са загубили от древното величие и единството си с живота. Но моят дракон беше истински. Както навремето в Египет. Винаги ме гледаше в очите и аз потъвах в тях и пътувах, сънувах. Този безстрастен смарагдов поглед ме учеше на съвършенство, разказваше ми за обич и жестокост, за цинични идеали и всепостигащо смирение, за всичко, което можеш да срещнеш в този пъстър свят, и сякаш шепнеше: ‘Нищо не е важно, всичко е важно, отпий света като едно’.
Не можех да се откъсна от тези очи, исках да науча още. Взимах я в скута си, галех я. Тя дори не ме поглеждаше. А ако настоявах, ме одраскваше.
Дълго ми отне да науча урока. Само хората търсят постоянна сигурност, стабилност. Котките не се привързват, животът не се привързва. Сигурността убива развитието.
Тя сама избираше кога да дойде, нежно и с обич, защото само с обич може да се предаде познание. Идваше когато не я очаквах, когато забравях за вълшебството.
Постепенно аз самият се научих да откривам онова спокойствие, в което виждах Дракона и двамата политахме. Криле ни бяха желанието и въображението.
С едно тихо Цък нещо прещракваше в съзнанието ми всеки път, когато пожелавах да узная друго, да посетя различно място или да си го измисля.
Летяхме и с фибрите си чувствах свистенето на вятъра. Животът е безкраен, казваше, израствай и обичай с него.
Изведнъж почувствах силата, всевъзможното, лицето ми преля в налудничава усмивка, добро и зло се сляха в гледни точки, представите  се смесиха в коктейла от илюзии. Всичко е игра, креснах заедно с Вселената и осъзнах, че ще съм вечен, докато усещам свистенето в косите си.

Драконът ми намигна. Една мисъл се надигна в мен .  . ‘Игра’. Малка фигура ми махаше в далечината . . . Всяка игра трябва да бъде споделена, помислих миг преди да прелетя над теб и драконът да те прихване . . .