“Ти, който търсиш своя път,
до тази шипка приседни –
тук пътят сам ще те намери!”
Иван Методиев
Мамка му, трябва вече да си лягам, ако искам утре сутрин да стана (няма как само второто). А ми се разказва история. И аз не знам каква, но я чувствам как напира, шепне ми мръсотии в ухото, за да ме съблазни, готова е на всичко.
Ето къде започна. Аладин е един от големите хотели/казина в Лас Вегас. Казиното се прелива с огромен търговски център (към 3 километра), направен като изкуствен град в арабски стил. Има си небе, улички, фалшиви сгради отстрани, на едно място вали дъжд над малко езерце, на друго се премятат акробати. От двете страни гъмжи от ресторанти и магазини. Работех в един от тях. В дясно ми беше дюкянче за наргилета, от ляво - за индийски и японски стоки - Zen Den. Продавачът в дзен бърлогата беше симпатичен французин от индийски произход, приличащ на махараджа. Невероятно сърдечен другар с интереси в какви ли не сфери на изкуството. На наргилетата пък се редуваха един либиец, студент по медицина и двама пакистанци, юрист и брокер (в Америка повечето чужденци имат по две работи, поне докато не преуспеят в едната), всичките невероятни образи. Сутрин палеха хуката и се нареждахме тримка, захапали по един маркуч, пускахме си веселяшка музика и се потапяхме в дима и поредната дискусия за живота, вселената и всички красиви жени в мола (търг. център). Времето спираше, устите ни се разтягаха в безбрежни усмивки и съпътстващите всеки разгорещен разговор гримаси, хората ни гледаха странно и не купуваха нищо. Понякога просто седяхме и пушехме, без мисъл в главата, без обяснения, чувството беше поглъщащо и целият свят се стопяваше до смешновата незначителност. Ако беше жив Буда, щеше пак да постигне Нирвана като ни гледа.
Та от цялата тази история е важно само усещането. Онзи ден, когато с Ники и Веси правехме блога, трябваше да мислим за заглавие отгоре (над тревичката). Там се мъдреше утешителният надпис Don’t worry, you can change it later, който в миг ме телепортира обратно във Вегас, и по-точно в онези съвсем обикновени дни край наргилето, пълни с мистична необикновеност. Баналният ред ме лъхна със старото чувство за всичкост и ми се стори най-дзенското нещо от време насам. Оставих го така. Дори ми се струва, че и да се бях пънал хемороидно с часове, едва ли щях да пръкна нещо по-великолепно. Същото стана и със заглавието на блога. Винаги съм се възхищавал на многозначността на живота. На ви го тук, на ви го там, и то без да спираме да сме дълбокомислени. Оле 
No Comments so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>