Ето едно напълно автентично преживяване. При някои поражда усмивки, при други размишления. Обичам комбинацията от двете.

На ви го . .

В дебрите на Уисконсин, на Север, където земята се врязва в езерото Мичиган, се намира Вратата. Така се казва този полуостров*. Двеста километра гора, преливаща в езеро. Малки градчета с усмихнати граждани. Прохладно лято, лимонада и зима, която не помниш. Ако изкачиш стъпалата на кулата в Пенинсула, можеш да видиш изгрева и залеза над синята повърхност на езерото. Неповторимо красиво е, като на всяко друго място на Земята.

Там срещнах пръдливия Бени. Бени беше сервитьор в изискания ресторант, където работех. Току що беше завършил колеж. Спортуваше много и се мислеше за остроумен. Не мисля, че ядеше боб.

Изчислено е, че човек пърди средно двайсет пъти дневно. Бени помиташе всяка статистика. Пърдеше толкова често, че пръднята му се беше превърнала в отделна личност.

Спомням си единствения път, когато Бени излезе от стаята, за да пръдне навън. Върна се. Очите ми се насълзиха. ‘Упс, каза Бени, Последва ме вътре.’ И избухна в смях.

Другите също не разбираха миризливия хумор на Бени. Може би защото не бяха прекарали достатъчно време в нетипичната атмосфера, която създаваше. Стигна се до там, че мениджърите му забраниха да ползва тоалетната на ресторанта в работно време. Трябваше да слиза до тази за служители. Всъщност и на нас ни забраниха. Не можеха да повярват, че миризмата е дело само на един задник.

Чад, най-добрият приятел на Бени, единствен се движеше несмущаван около него. До такава степен искаше да е мускулест и забавен като Бени, че приемаше Пръднята като част от компанията. Или дори като своя. Е, всеки си е свикнал с пръднята. Някои дори си я харесват.

Размишлявах. Съзерцавах. Но нито Буда ми помогна да разгадая Бени, нито Маниту, който все пак беше местен. Загадката на Свинкса* се разреши толкова прозаично, че Окам* би си срязал вените със собствения си бръснач. По време на вечеря поднасях чаша скъпо вино на джентълмен с вратовръзка. Почти бях до него, когато той се надигна на една страна и се изпърдя шумно. После се огледа гордо усмихнат до уши. Всички се разсмяха. Аз замръзнах. Сетих се за Бени. В секундата прозрях. Бени не беше феномен. Бени беше статистика. Следващо поколение американец*.