Пумпал

                                                      На Веси

Ти си толкова Весела . .

Хубав ден, хубав ден. Почти красив. Седя си в болничното легло и съзерцавам как хлебарките препускат по олющената стена. Същевременно практикувам умението да не мърдам, защото леглото закрещява почти без повод и изправя косите на пациентите през стая. На неговата възраст и аз ще съм така.
Обзема ме сюрреалистично усещане. Вечността в мен се смее, а на човекът му е тъжно. Как може най-добрите уролози в страната да обитават този последен етаж. Последен ти казвам. За тоалетната няма да споменавам нищо. Не за друго, а защото не помня, припаднах от гледката. Къде е балансът между това да си над нещата и в нещата. Ако никой не се ангажира с проблемите, обществото би се сринало. Странното е, че откакто разбрах за рака, станах по-социално активен. Нула на квадрат. И все пак, наистина звъннах в полицията по няколко повода и подадох едно оплакване в медиите. Кой ли си ме е представял.
Голям мехур с въздух . . пълен с малки мехури . . пълни с въздух ??
Сън, сън! . . кой звъни? . . обаждам се да ви напомня, че има опция сънят ви да бъде прекъснат преждевременно . . така че сънувайте съдържателно . .
Знам го аз това, но едно е да знаеш . .
Виждам една усмивка, кацнала на масата. Промъквам се към нея с поглед, скачам обладаващо и пуф . . става на прах. Оказва се отдавна мъртва, залепнала за мазно петно постно зеле. Тази комбинация винаги е фатална.
Е, ще трябва да се оправям сам. Обаче не си чувствам ръцете от упойката.
Точно тогава влизат ВесииНики заедно с ИлияниПетя. Каква страхотна изненада. Едни от малкото хора, които не уголемяват пирамидата от сокове, бонбони и банани. Вместо това ми носят жълт балон и пумпал, както и чудесна книга. Не ме разпитват, а ми се усмихват. И аз се усмихвам. Завързваме балона за леглото, завъртаме пумпала . . и се въртим, въртим в усмивките.
Ям сладолед. Не сега, а друг път. Но пак го ям. Ето ме отново подигравателно усмихнат, облечен в ъгловатата магичност. Сътворявам реалности. Върти се пумпалът, смесват се цветовете ни. Взирам се в тях и стените избледняват. Шевовете по мен зъбато се хилят и ми смигат пиратски. Химиотерапията се превръща в забавна различност.
Пиша весела пиеса по лицата на околните. Тумор се римува с хумор. Нека да е тумореска.
Върти се, заради мен се върти. Пумпал е светът, а аз съм пумукъл. Върти се и разказва приказка . .
‘Когато първото бебе се разсмяло за пръв път, смехът му се разбил на хиляди парчета и се понесъл над света. Така се родили феите . . ‘
Феите са светлинки, придаващи смисъл на мрака . . Хехе. После като лежах вкъщи, Веси ми донесе улична плочка, за да мога да се разхождам . .

Легнах си рано, към 4 сутринта. Булгара в Три Уши - превръща се в класика. Това местенце ми харесва все повече от много други. Разкачих си ставите от танци, изпих към галон бира (добре, че само бира), с което явно прекалих, но пък се запознах с едни толкова симпатични французо-австро-незнамкакви другари, че нямаше как. Бяха голяма интернационална компания с няколко чаровни българки в нея. Толкова приятни хора, в тяхна чест пих повече и останах по-дълго от обикновено. Всъщност ги срещнах онзи ден на етно джаз феста в Зала 1. Седяха пред мен и след всяко изпълнение продължаваха да пляскат, дори когато другите вече бяха спрели. Де такъв ентусиазъм у българина. Направо заразително. И понеже такъв феномен се среща веднъж на синя луна, им се метнах на ушите и ги поканих в Три Уши на Булгара. Та стана тя каквато стана там. Доклатушках се до вкъщи криво ляво (съвсем буквално). Нарочно не взех такси с надеждата да поизтрезнея от дъжда (пък и обичам да ме вали, особено нощем), щото знам какво става като си легна пиян. Уви, като се събудих в девет да ходя на терапия, до мен седяха двама с чукове. Като се събудих в единайсет, онези още там. Обаче вече нямаше начин, достатъчно бях закъснял.

Едно от най-унизителните усещания е толкова да ти треперят краката от махмурлука, че да не можеш и да се изходиш като хората (какво ти ходене, опитвах се да седя).  Въпреки всичко времето беше чудесно и реших да отида пеша. Какво са 5-6 километра за гумените ми крака. Излязох само по блузка, но ми стана такава жега, че останах по мп3 плейър от кръста нагоре. Народа ме гледаше странно, но той затова си е народ. На връщане минах през 120то за обичайната ми тренировка на лостовете. Брей, чак сега осъзнах какъв оптимист съм. Направих две серии, само за да осъзная, че се набирам като глист на буца -  демек с много гърчене. Все едно ме бесят. Направих още две серии, колкото да не ме е срам от себе си и се запътих към ‘Мимас’, за да събера сили с нещо мазно (да можеше само на броколи и карфиол да карам, ама не става). С такъв режим на недоспиване едва ли някога ще надскоча скромните за ръста ми 80 кила, за да стана истински мъж като Бате Бойко, за кмет да не говорим. Май само за кмет на себе си мога да се пробвам.

Сега слушам уникалния Теодоси Спасов и останалите страхотни етно неща, които Андрей ми даде (Мерси Андро) и се подготвям да се размажа на Паганиниадата в зала България довечера. Междувременно се забавлявам с феноменалния кретен Даниил Хармс. На ви нещо от него . .

Четирикраката врана

‘Имало едно време една четирикрака врана. Собствено, тя имала пет крака, но да се говори за това не си струва. Ето, веднъж купила си четирикраката врана кафе и си мисли: ‘Ето, купих си аз кафе, а какво да го правя?’

А тук, като за беда, притичва наблизо една лисица. Видяла тя враната и й вика:

- Хей, ти, врано!

А враната на лисицата вика:  - Ти си врана!

А лисицата на враната вика:  - А ти, врано, си свиня!

Тук враната от обида си разсипала кафето. А лисицата избягала. А враната слязла на земята и тръгнала на своите четири, или по-точно, на пет крака към своята шибана къща.’

Такива ми ти неща . .

Току що ми звънна Илийката. Брей, че радост. Дошъл от Пловдив да сподели хубавото време. Празник е да се видя с някой от наистина вълшебните хора наоколо ми.

Всичко това ми припомня едно писмо, което написах на Илийката преди повече от година. Бях още във Вегас, а той се беше върнал в България. То е и до всички хора като него, обладаващи повече от три измерения . .

Седя сам вкъщи, насмуквам се с тишина и си мисля за оня свят. Така наричам аз света, в който съществува магия, всичко е възможно и няма нужда от думи. Като се размислих за оня свят, се сетих за теб и ми се прииска да си поговорим. Напоследък взех да пиша по-често и се запитах кой би взел да чете моите оранжеви приказки. Може би само някой, който самият е изпаднал от приказка. Такива хора много няма, а и повечето страдат от остра абстиненция на смисленост, защото не са им били антибитиеваксина.
Представям си, че си тук, седим си двамата и се усмихваме. Това не е далеч от истината, защото в теб усещам толкова голямо излъчване, че може да запълни някой средноголям космос. По този случай искам да ти благодаря, защото ако нямаше хора като теб, едва ли щях да напиша нещо, освен в пристъп на шизофренично артикулиране със себе си.
Като си мисля така за настръхнали въображения, неусетно се размечтавам за едно подмолно прекрояване на действителността. Не насериозно, разбира се, че иначе ще вземем да се разочароваме. Ей така на шега, просто за кеф, както се казва. Да вземем да изплетем една чудна вселенска тъкан. Ще въведем хубави мисли за платежно средство и всички ще дишат чувства. Те всички чувства са искрени, което е по-важно от това, дали са хубави или лоши (тези думички сега си ги измислих, за да съм в крак с модата). Аз ще плета от единия край, ти от другия, другарите ще рисуват по конците (в почивките ще свирим на лъжици), а останалите съпартийци ще размахват димни клечки за маскировка, та да не ни усетят спящите, че им подменяме сънищата. После ще надраскаме набързо пет-десет заповеди, за да прилича сънят малко на стария (че иначе може да настане масов шок), ще въведем по някоя забрана за по-интересно, ще сложим лют виетнамски сос на всичко и ще бъркаме с дървена лъжица, докато уплетем безнадеждно конците и никой не може да хване какво сме надробили.  На всички отегчени дебелаци ще им разкопчаем ципа от горе до долу и отвътре ще излязат красиви и ведри хора, ще се усмихват те както се усмихваме с теб сега, някои щя пеят, други само ще си отварят устата или кой както си го представя.
Виждам ни вече как си седим, дърпаме бавно от едни дълги лули, блажено си клатим главите в такт с тишината и се потим на тъмно като стари индианци в колиба за юипи. Само че в нашата реалност ‘потим’ ще има значение на съвкупяване с битието. Нещо като секс, но не с някой друг, а с всички наведнъж, направо с целия свят и всичко останало, дето още не сме го дефинирали.
Е, това е моето видение. Както пее Шинейд О’Конър в песента на Моби – ‘Сърцето ми е пълно’. Какво друго мога да кажа.

Забравих да благодаря на Люси и Йоанна за чудесията в Три Уши. Скоро пак, другарчета

Еми  Люсиен, това е спец за теб. 25 мл шот чист адреналин.  Ти си ценител. Ще разбереш. Малка доза, защото от голямата ще те обладаят вакханките. И после страшно. Виждал съм.

Морфин

Саксофонът се е вкопчил в баса  .  . 
люшкащи се, скачащи мълнии.
Барабаните пребиват рационалното.
Мятам се бясно в наркозата.
Няма ме. Стопил съм жиците.
Пясъчният човек ме посипва с гласа си.
Изливам се в нищото, завършен.
Преминавам  .  .  on the other side .  .

*Не знам дали е ефервесцентно, както го поръча. Нямам представа какво значи това. Като се замисля, един от концертите, за които режа пръст да присъствам, е този, на който Mark Sandman умира на сцената.

Стоим аз и Владо и гледаме Полък*.

Има усет за петно, казва Владо.

Усет за петно?

Не си ли гледал Пиф и Еркюл?, учудва се Владо.

Не. Или не помня.

Че на теб ти липсва основно телевизионно образование.

Да, казвам и продължаваме да гледаме Полък.

* Jackson Pollock – американски абстрактен експресионист.

След две години в пустинята Мохаве най-после мога да се насладя на зимата. Тя е предизвикателна любовница, която трябва да укротиш с воля и постоянство. Но пък наградата си струва. Навремето успях да го сторя на няколко пъти и сега мисля да опитам изпитаните методи.

Едно от нещата е да тренирам през ден в парка на лостовете. В началото е ужасяващо да вися по час полугол на студа. Трябва непрекъснато да се движа, за да не замръзна. Тичам насам натам като хахав, разтягам се, правя си сериите. Имам чувството, че ако спра за момент и пневмонията ми е вързала. Всеки път в главата ми напират оправдания да не отида, но пък после се чувствам като победител. С течение на времето става по лесно, студът ми дава своеобразна сила и след тренировка съм свеж като кисела краставичка и газиран като кока-кола.

Друг начин да се сприятеля със зимата е като ходя на Витоша. Събличам се гол до кръста, мажа се със сняг и се пека на уникалното зимно слънце. Това може да се съчетава с катерене по баирите и потъване в замаскирани дупки. Тишината и белият блясък са омагьосващи, не спирам да ходя, докато не започна да си настъпвам езика или не видя югозападния склон на планината.

Зимата има и романтична страна, мога да се търкалям с любимата в преспите, да се гушим умопомрачително по спирките в очакване на рейса. Също така разтапящото усещане да целувам заскрежените й устни, когато ми идва на гости, и да отъркам топлото си тяло в настръхналата й свежо измръзнала кожа.

Спечеля ли симпатиите на зимата, тя ми разкрива алхимичните си тайни. Студът може да усилва усещанията, да променя чувството за време, да изостря сетивата. Той е още източник на енергия, слея ли се с него, ме дарява с допълнителна мембрана срещу инерцията и рутината. Прилича на добър приятел, който ме щипва с намигване, щом се унеса по течението. За благодарност дори го включих в един разказ. Ей го . .

Главунди

Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, като следваше миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност. Тихо си говореха по между си, или по-точно сериозно се караха кой точно стъпва първи. Бяха улисани в спора и се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях се спря и Главунди, който фокусира погледа си върху косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя така с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Теуето. Как ли Теуето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства нецяло и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теуе.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал’, каза Теуето, ‘но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“А, здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва –  Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толков студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и си мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я настъпи, тоест намери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Аз веднъж познавах един охлюв, който се застоял на едно листо толкова дълго, че накрая започнал да си мисли, че е листна въшка и да дава мляко. Оттогава и другите това си мислели за него. Сигурно и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Въпросът е, че ми е адски студено и не чувствам нищо.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете сякаш ме пита – Жив ли си или сънуваш? – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал и тайно му ставам много благодарен, но не му го казвам, за да не се възгордее. Защото ако се възгордее няма да е никакъв студ.”
“Ти сигурно ми говориш за друг студ - каза Теуето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено, та чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Даже ако искаш можем да го уловим и да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди с усмивка -  И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли, много си прав – замисли се Главунди – май всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може и да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде стойност. Плаши ни със студ, със смърт. Внушава ни, че всичко е преходно, само за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Теуето наистина му замириса на пръднато и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенето на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което, разбира се, се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва първи и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.